facebook
twitter

Наблюдател

Киното ни е длъжник на националната култура

Режисьорите не използват пълноценно резервите на фолклора, историческото наследство, та дори и литературата
155
Проф. Вера Найденова

Известен в миналото културолог бе писал, че киното повече от другите изкуства поема в себе си "живот извън изкуството"; фиксира особености от естествената и цивилизационната среда, от домостроя, от етнопсихологическите особености на човешката натура. Такива елементи, по-малко или повече автентични, талантливо видени и претворени, са поемали и нашите игрални филми (тук трябва да се подчертае, че не става дума нито за документалните, нито за научнопопулярните, а именно за игралните). Но все още не са ни дали примери за по-цялостно и ефектно експониране на уникалните ни природни хубости. Никъде не откриваме например природно-архитектурните чудеса Белоградчик, Мелник, Копривщица - не като фрагменти или като екзотичен декор, а като цялостна житейска среда, ансамбъл, инфраструктура.
Както е известно, с времето във всяко национално житие-битие се оформят кристализации, психосмислови ядра, в които животът  се "самотипизира" така, както и най-талантливите творци не биха могли да го сътворят. Това се случва около героичните и творческите личности с тяхната особена чувствителност, с по-сложните им индивидуални преживявания и комплекси. Посягало е и нашето кино към пресъздаването им, имаме филми за Вапцаров, за Ботев, за трагичната любов на Яворов и Лора. Но извън това остават още легендарната привързаност между Пенчо Славейков и Мара Белчева, сагата на фамилията Каравелови - от Дядо Либен до неговия правнук-зет Йосиф Хербст и др. Неотдавна във вестникарски преглед за новоизлезлите книги прочетох  за издание на очерк върху историята на любовния триъгълник  Дора Габе, Багряна и Боян Пенев: писма, спомени, дневници, стихотворения, снимки. "Триъгълникът е жив и след кончината на Пенев - отбелязваше авторът, но ...

 

българският писател дреме

 

Този триъгълник е повече от готов роман, и то какъв роман!" Може би авторът на бележката  не знае за съществуването на постановката "Две" в Народния театър, осъществена от Юрий Дачев. Но и да знаеше, това не изключва раждането на романа, както и на филм със същата проблематика. 
Освен "живот извън изкуството" киното има по-големи възможности от събратята си да поема в себе си и други изкуства. Неотдавна студент сподели с мен, че най-интересният филм, който е гледал напоследък, е за грузинския художник наивист Нико Пиросманашвили (създаден от Георгий Шенгелая през 1969 г.) Споделеното от студента стана повод да поговорим за големите филми, които не просто разказват биографиите на художниците, а разтварят във визия уникалния им стил. И изразихме общото си съжаление, че ние не сме осъществили екранни произведения, в които да оживеят стиловете на Иван Милев, на Майстора, Златю Бояджиев... Впрочем малко известен е фактът, че през 1961 г. в официалната програма на Кан е включен документален филм на режисьора Иван Попов за Златю Бояджиев. Откакто научих това, търся безуспешно филма, но и по памет от някогашното гледане си давам сметка колко силен е бил ефектът му, за да бъде включен в състезание редом с игрални филми. Имаме и други екранни произведения с моменти от т.нар. пластични  изкуства, но създателите им най-често са се задоволявали с отделни елементи. В "Иконостасът" на Тодор Динов и Христо Христов (1969 г.), по мотиви от романа "Железният светилник" на Талев, макар и твърде частично, оживява резбарството (за което се казва, че е "език на свободата" по време на Българското възраждане); по-осезаемо  присъствие на живопис има в "Илюзия" на Людмил Стайков - картини на Светлин Русев, но и нещо от Златю-Бояджиевата стилистика в сцените, които условно биха могли да бъдат наречени "фолклорни". Надявам се, че всеки от познавачите на българското кино ще допълни в паметта си тези примери, но пак няма  да са кой знае колко повече.
Незабравим за мен е останал един ден от програмата на фестивала в Кан, когато в три филма (английски, австралийски и норвежки) 

 

звучаха български народни песни 

 

- "Полегнала е Тудора" на ансамбъла "Филип Кутев" и "Години, години, усилни години, редом ли сте дошли или сал по мене", в изпълнение на женското трио от ансамбъла на Горан Брегович). Не че в български филми  не се е чувал автентичен нашенски фолклор, но да сте запомнили цялостно и ярко да се откроят отделни песни, да речем, божествената "Лале ли си, зюмбюл ли си" в изпълнението на Верка Сидерова?!  
При разсъждения за неизползваните от игралното кино възможности на националния ни културен тезаурус на ред идват екранизациите. В статия, писана през 1980 г., съм упреквала кинематографистите ни за излишната им предпазливост. Днес бих се коригирала: някога киното ни беше по-смело и по-изобретателно в това отношение и като резултат се родиха "Тютюн" и "Иван Кондарев" на Никола Корабов, гореспоменатият "Иконостасът", "Крадецът на праскови" и "Осъдени души" на Въло Радев (има и редица други, но ще спра дотук).  В тях могат да се открият някои отстъпки пред идеологическите предразсъдъци на времето, но въпреки това са хубави и днес се гледат с интерес.
И на екранизациите, както на филмирането на големите лични биографии не би следвало да се гледа като на еднократен акт, основаващ се на някакъв застинал инвариант. Класическите произведения и личностите с национално значение затова са "вечни", защото всяка епоха добавя нещо към осмислянето  им. Разбира се, бездарното посегателство и профанациите трябва да се заклеймяват, но е време да свикнем с мисълта, че те ще са множество и различни. Иначе казано - 

 

дошло е време отново да се екранизират  

 

"Тютюн",  "Железният светилник",  "Иван Кондарев" и т.н. Това би могло да препречи поне донякъде пътя на безкрилото, кухо съчинителство, обзело сценарната практика.  
Другият ресурс за обогатяване на филмовото ни творчество са копродукциите. Все по-малко са филмите, зад които стои името на една кинематография, и все повече родените от по няколко такива. Добре е да осъществяваме копродукции и само с финансово-производствен характер, но е изключително важно да гледаме на тях най-вече като на творчески обмен, на културно взаимодействие. Положителен е фактът,  че наши продуценти прегръщат възможностите, които Европейският фонд за подпомагане на киното (Евроимаж) им предоставя. А и все по-често намират самостоятелни пътища  за общуване с чужди партньори. Част от най-добрите ни филми (игрални и документални), получили напоследък и вътрешно, и външно признание, са родени именно от техните усилия. 
Участието в успешни международни копродукции създава самочувствие на кинематографистите ни, приобщава ни към теми, проблеми и стилове, които ние не притежаваме, и обратно - обогатява с творчески сокове от нашето филмово творчество интересни чужди инициативи. Не забравям една фраза от интервю на оператор с международна кариера. "Допускам, казваше той, че чуждите режисьори ме избират и заради българската ми чувствителност". Изтъквам всичко това, тъй като не е тайна, че срещу копродукциите в нашите среди има известно брожение.
Не бих искала да бъда тълкувана неточно - не противопоставям едно на друго. Ценя както добрата екранизация и добрия биографичен или исторически филм, така и талантливото пряко наблюдение върху съвременната действителност; както добрата копродукция, така и филма, направен само с нашите възможности. Българската реалност в своята съвкупност е богата и многообразна. Всеки принцип на отразяването й е добър в ръцете на добрия майстор. Тук са подсказани само някои от възможностите, които пропускаме да използваме.
 

Все още няма коментари

Още

С протест репутация не се гради
Не е криза на демокрацията, а криза на представителството

Аделина Марини

13.12.2018

1198 19
Светлинни години делят България от революционно лечение на рак

Янина Здравкова

13.12.2018

1231 3

Влез или се регистрирай за да коментираш