В последно време се очертава устойчив сюжет, в който липсата на алтернатива се затвърждава като единствена алтернатива. Звучи като мото за клуба на веселите песимисти, но картината е такава, че абсурдите вече са всекидневие, посредствеността е легион, а протестът е в будна кома - нито мотивира масова подкрепа, нито води до бърза и реална промяна. Лобизмът в парламентарна България върви като добре смазана машина, в която няма разделение по боя, партия или парламентарна група - всички са на хранилката според ситуацията. Корупцията може спокойно да бъде вплетена като отличителен знак в българските лични документи. Цинизмът на управляващите стигна до там, че вече "се прави на ударен" и пред недоволството на уязвими социални групи като деца с увреждания и техните майки, гледайки на проблемите им като на "баланс" в счетоводен тефтер. Какво обаче притъпи общностната ни чувствителност да протестираме заедно срещу всичко, което иначе виждаме, че е ненормално? А в същото време го оплакваме горко в социалните мрежи, на маса или омрънкваме под завивките?

От близо месец един възрастен поет дисидент е в гладна стачка заради ширещата се корупция. Всички говорят, че корупцията в България е основен проблем, малцина обаче се включиха в неговия босоног поход срещу престъпни практики в автомобилната администрация. Онзи ден от БСП обявиха, че "никога в най-новата ни история не се е събирал такъв протестен вот, както по време на председателството" (явно проспали зимата на 1996-а и времето между 2013-2014 г.). Корнелия Нинова изброи 72 протеста за 6 месеца на различни групи българи. Протести в защита на Пирин, шествия на лекари, бургаски граждани срещу обгазяването, блокиране на главни пътища, родители на деца с увреждания, митинги за и против Истанбулската конвенция... Защо обаче нито един от тези десетки протести, нито гладуването на Николай Колев-Босия не успя да провокира вълна от масови демонстрации за промяна.

Протестите днес първо се обезсмислиха заради обичайните заподозрени

Шепа познати активисти от градския колорит, с противоречива слава и компрометирали се в миналото с подкрепа за спорни каузи. Гладната стачка (като тази на Босия) е крайна форма на протест, реакция на отчаяние, което достига до самонараняване. Разни подбудители насърчават гладуващия, пишейки остри статуси във "Фейсбук". Но протестният глад е и акция, характерна за тоталитарното минало, за държави с почти безгранична власт в ръцете на един управник. Тогава действително ли всички други форми на съпротивата са обезсилени, за да прибегне човек до единственото, което не могат да му отнемат (но сам той може) - живота си?

И има ли място въобще гладна стачка в едно общество, което претендира да е демократично? Какво би станало, ако утре друг реши да жертва живота си за кауза, която обаче не се припознава като толкова демократична - например като контрапротест (в началото на 90-те имаше един такъв случай с един протест, иницииран от социалистите - контрагладна стачка срещу поета Едвин Сугарев. Самият той даде пример как с гладуване се прави кариера, влизайки в дипломатическия корпус.)

Обществената атомизация, раздробяването на групи в групичките, котерийният граждански активизъм да се протестира само заради самия протест, зрелищни хореографии, провокативни окупации и търсене на сблъсък с полицията пратиха протестната енергия в будна кома.

Протестите спряха да имат широка обществена подкрепа

след големите масови недоволства от 2013 г., когато се видя, че едни партии или гласовити герои от площада могат да бъдат припознати като алтернатива, но им е много удобно да се пришият към същото статукво, срещу което са скандирали. Пред очите ни се навират онези, които с решенията си вдъхновиха протестите. Същите днес са още по-силни, с по-широка прегръдка около ствола на властта, по-нагли и безскрупулни.

Убихме сами своята вяра, че несъгласието срещу тези, които ни управляват, може да им окаже натиск чрез един от най-демократичните граждански инструменти - да протестираш. Убихме я, защото бързо се отказахме, хвърляйки се в спринт с чистата вяра, че промяната идва от днес до утре. А това е маратон. Големи протести в България няма да има скоро, защото мнозинството смята, че не живее зле. Иска да има стандарт като европейския западняк, но добре осъзнава, че за това трябват усилия. И така "да не живееш зле" не е нетърпимо. Въпреки че мрънкат, се носят по течението и са убедени, че нищо дълбоко не може да се промени. Всичко това трупа активи за най-голямата партия на България - тази на негласуващите. Ние вече сме толкова разделени, че няма какво да ни обедини, дори да се скараме помежду си. Ще живеем на дребно, на дребно ще протестираме, ще мечтаем на едро как ще похарчим "милионите", когато спечелим от игрите за щастие.

А протестите са жизненоважни за всяка правова държава. Те изграждат нейния имунитет и е лековерно да се очаква, че в съвременния свръхпреплетен свят може да се управлява без недоволство. Недоволство ще има - и не бива да няма. Липсата му би била белег на тотално притъпяване на съпротивителните сили на демокрацията. Но те не трябва да са евтино шоу със самовлюбени акции в стил "Мамо, дават ме по телевизора". Недъзите на едно управление могат са се коригират с конкретни и целенасочени акции, но без свръхочаквания, че ще променят отведнъж глобалния и местния порядък. И без театрални похвати като онези на станалите за посмешище футболисти, падащи за фалшива дузпа в наказателното поле. Протестът умря, за да живее протестът...