Кой и кога може да забрани на един човек да напуска страната? Какво може да се направи, ако се окаже, че има наложена такава забрана?

Т.Д., София

Всеки има право свободно да избира своето местожителство, да се придвижва по територията на страната и да напуска нейните предели. Това право може да се ограничава само със закон - за защита на националната сигурност, народното здраве и правата и свободите на други граждани.

Тези правила са записани в действащата българска конституция. От тях става ясно, че се допуска възможност за забрана за напускане на страната, но само при определени изключения. И в Четвъртия допълнителен протокол към Европейската конвенция за правата на човека  се допуска властите да откажат на дадено лице правото свободно да напуска държавата, в която се намира, като ограничат правото на свободно придвижване на основания, предвидени в закона, в интерес на националната или обществена сигурност, за поддържане на обществения ред, за предотвратяване на престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите.

Затова и се приема, че правото на гражданите да напускат свободно пределите на страна е неотменимо, но не е абсолютно, когато това е предвидено в закон и са налице условията за това. Имаше период, в който забрана за напускане на страната имаше за неплатени данъчни задължения и дори за неплатени парични дългове над 5000 лв., но тази възможност беше премахната преди няколко години, като се прие, че тази мярка е непропорционална и противоречи на правата на човека.

В момента забраната за напускане на пределите на страната е вид мярка за процесуална принуда, възприета в действащия Наказателнопроцесуалния кодекс, която се взема спрямо обвиняем, привлечен към наказателно производство за тежко умишлено престъпление или за друго, с което е причинена смърт. Тази мярка има за цел да обезпечи участието на обвиняемия, респективно подсъдимия в наказателното производство до неговото приключване.

Тя се налага от прокурора по съответното дело. Този прокурор може да разрешава отделни пътувания. За наложената забрана незабавно се уведомяват компетентните структури на Министерството на вътрешните работи. Мярката може да бъде потвърдена от съд или да бъде наложена в съдебно производство след постановяване на присъда. Тогава на подсъдимия могат да се отнемат документите за самоличност по Закона за българските лични документи и му се издават заместващи документи по ред, предвиден в закон.

НПК позволява във всеки един момент съответният подсъдим или обвиняем с наложена забрана да иска от прокурора да пътува за определен срок. Ако той откаже, то тогава може да се обжалва отказът му пред съд. Съдът незабавно разглежда жалбата еднолично в закрито заседание и се произнася с определение, с което потвърждава отказа на прокурора или разрешава на обвиняемия да напусне пределите на България за определен срок. Определението е окончателно.

По същият този ред, по искане на обвиняемия или неговия защитник, съдът може да отмени изцяло забраната, ако не съществува опасност обвиняемият да се укрие извън страната. Затова точно тук е важно да се отбележи, че в много съдебни актове през годините е прието, че забраната за напускане страната, доколкото се припокрива частично и с мярката за неотклонение, не може да накърни нормалния живот на лицата, на които е наложена, като засегне правата им по Конституция. Указано е, че прокурорът не може да налага забраната въз основа на абстрактни съображения за обща превенция. Неговото решение трябва да бъде обвързано с обстоятелствата, характеризиращи личността на обвиняемия, семейните му връзки, трайната уседналост, сферата на професионалната му дейност, наличие на имоти в чужбина, връзките му с лица, пребиваващи в чужбина. Споменатите обстоятелства трябва да обосновават задължително оценката на риска от укриване в чужбина.