Халед Хосейни, световноизвестният автор на бестселърите "Ловецът на хвърчила" и "Хиляда сияйни слънца", публикува в социалните мрежи трогателно обръщение към света, който наблюдава как талибаните превземат страната му. Той е роден в Кабул през 1965 г. Макар да живее в чужбина от години, активната му писателска дейност е свързана със сюжети от родината и детството му. Хосейни има и фондация за хуманитарна помощ за Афганистан.

"Хората в Афганистан не заслужават това", написа писателят в своя профил в Туитър, а часове по-рано във фейсбук разказа по-дълга история за своите близки в страната и за страховете си какво ще се случи с тях.

"Имам първа братовчедка в град Херат в Западен Афганистан. Израснахме заедно през 70-те. Спомням си, че слушахме записи на малки плочи и танцувахме заедно. Не съм я виждал от близо петдесет години. Помня я като умна млада жена със зелени очи, лунички и топла, заразителна усмивка.

Звънях ѝ вчера. Звучеше ужасена. Каза ми, че всичките ѝ пораснали деца са избягали от Херат към Кабул - сигурно убежище, поне засега (вече и столицата е превзета от талибаните - б.р.). Сега тя е сама със сина си в град, който вече е под флага на талибаните.

Чувствах се съкрушен, безпомощен. Тревожа се за братовчедка си. Тревожа се за милионите афганистанци, които са напуснали домовете и си и се борят за оцеляване. Къде ще отидат? Какво ще стане с тях? Никой не може да каже със сигурност. Но най-много се притеснявам за моите афганистански сестри. Жените и момичетата имат да губят повече от всеки друг. 

Помним много ужасяващи образи от предишния път, когато талибаните управляваха Афганистан. Това са картини на публични побои, рязане на ръце, екзекуции на стадиони, варварско и безсмислено унищожаване на исторически артефакти. Но най-трайният отпечакък в ума ми от 90-те години на миналия век е тоягата, с която талибанът бие жена, облечена в бурка. Талибаните систематично тероризираха жените. Те им отнеха свободата на движение, свободата да работят, правото на образование, правото да носят бижута, да си пуснат дълги нокти и да ги лакират, правото да се смеят на публични места, дори да показват лицата си.

Това ли очаква братовчедка ми? А дъщеря ѝ? А безбройните смели афганистански жени, които в продължение на двайсет години се трудиха за постигане на известна автономия, достойнство и индивидуалност? Дали афганистанските жени отново ще бъдат скрити в домовете? Ще ги бият ли по улиците? Нима жените вече няма да имат право да работят? Ще останат ли класните стаи за момичета празни? Дали женските лица ще изчезнат от афганистанската телевизия и женските гласове от радиото? Ще бъде ли лишен Афганистан, още веднъж, от значим принос от половината от населението му?

Може би талибаните са се променили, казват някои. Но така ли е? Следващите дни, седмици и месеци ще ни дадат отговора на този въпрос. Това е мъничкото късче надежда, упражнение в позитивно мислене, което си позволявам. Всъщност последните кадри от Херат, показващи талибански бойци, които влачат "крадци" с лица, боядисани в черно и с примки около врата, показват, че това е слаба надежда. Същите снимки биха могли да бъдат направени и през 1997 г.

И тъй, ако талибаните не са се променили и няма нищо, което да ги спре да налагат варварските си и нехуманни закони върху страдащи хора, какво може да се направи? Какво ще се случи с жените и момичетата там? Откъде ще дойде помощта? Не знам отговора. Определено не го знам днес. Днес се тревожа. Днес съм с разбито сърце. Днес скърбя за изгубените надежди и стремежи на моите афганистански приятели.

Американското решение е взето - и кошмарът, от който се страхуваха много афганистанци, включително аз, в момента се разкрива пред очите ни. И все пак, колкото и мрачни и безнадеждни да изглеждат нещата сега, светът не може и не трябва да забравя Афганистан. Човечеството не трябва да изоставя народ, който търси мир повече от четири десетилетия. Светът трябва да изрази солидарност с обикновените афганистанци, особено жените и момичетата, и да предприеме необходимите стъпки, за да принуди талибаните да зачитат основните им човешки права - приемайки, че талибаните скоро ще контролират цялата нация. Светът трябва да направи всичко възможно, за да се увери, че милиони афганистански жени отново няма да бъдат принудени да изнемогват зад заключени врати и спуснати завеси. Тези жени са едни от най-смелите и издръжливи хора, които съм срещал. Моят братовчедка е блестящ пример. Жени като нея ме вдъхновяват и смиряват отново и отново. Позор е, че те трябва да страдат още, след всичко, което вече понесоха през дългите години на трудности и борба.

Те, и афганистанският народ като цяло, заслужават нещо повече от това.

И последна забележка: тъй като талибаните напредват, броят на бежанците афганистанци ще продължи да расте. От май тази година досега над 300 000 души са избягали от домовете си. Те отчаяно ще се нуждаят от храна, подслон и спешна помощ. Моля, помислете как да подкрепите организации като Върховния комисариат на ООН за бежанците и други, които работят в защита на тези хора."