Quantcast
Корейската културна революция е тук | СЕГА
facebook
twitter

Култура

Корейската културна революция е тук

От "Гангнам стайл" и BTS до "Паразит" и "Игра на калмари"
1 448
 снимка: Netflix
"Игра на калмари" се превърна в хит №1 на Netflix въпреки езиковата и културна бариера.

След като през 2018 г. момчешката формация BTS стана първата азиатска група, оглавила американската класация Bilboard 200, а през 2020-а "Паразит" спечели 4 "Оскара", включително за най-добър филм (прецедент за продукция на какъвто и да е чужд език, непостиган от далеч по-ярки шедьоври), тази есен на ред е новият сериал на Netflix. Заради него американците учат корейски, мъжките анцузи отново излизат на мода, а тийнейджърите по всички краища на света се маскират за Хелоуин като героите на деветте епизода. 

Squid Game, или "Игра на калмари", стана най-гледаното предложение на стрийминг платформата в 90 страни, включително и България. Netflix, които по принцип старателно крият показателите на дигиталните си премиери, гордо изчислиха, че над 130 милиона души са гледали поне част от епизодите през първите 23 дни след премиерата. Това постижение счупи предишния рекорд на костюмния "Бриджъртън" и

 

ще донесе на компанията поне 900 млн. долара. 

 

"Игра на калмари" не предлага радикално нова концепция: филмовата поредица принадлежи към жанра Battle Royale, започнат през 1999 г. с едноименния роман на японския писател Кушун Таками и последвалата година по-късно екранизация на Кинджи и Кента Фукусаку. Следват аниме, манга, филми и графични новели, които вдъхновяват холивудски продукции като "Игрите на глада" и "Чистката". На какво тогава се дължи чудото?

Заглавието е препратка към игра, позната от детството на героите. Основното действие се развива в гигантски таен комплекс на остров. 456-те доброволни участници участват в серия от шест игри, докато накрая остане един победител, който ще получи наградата от 45,6 милиарда вона (около 38 милиона долара). Останалите изгарят — не буквално, разбира се. Буквално ги застрелват — и те ще го научат с изненада в края на първия рунд.

Историята поставя явни морални въпроси. Във всеки епизод има ситуации, след които зрителят може дълго да мисли дали някой от героите е постъпил по най-правилния начин и как би постъпил той на негово място. Визуалната среда е изпипана: дизайнът на костюмите, игралните площадки, лабиринтите от стълби в бонбонени цветове, създадени сякаш от Ешер, яркочервените униформи на пазачите…  всичко изглежда така, сякаш играем детски игри някъде в един вълшебен свят. Когато започнат убийствата, контрастът е поразителен.

Убийствения трилър с крайно напрегнатата тв игра сериалът смесва със семейна драма, а и с още един трилъров сюжет —полицейско и криминално разследване… И накрая, както в повечето корейски филми, освен че социалната тема е силно застъпена, жестокостта и голямата човечност съжителстват по един много въздействащ начин, характерен за азиатското кино.

Зад "Игра на калмари" стои режисьорът и сценарист Хван Донг-хьок, замислил историята още през 2008 г. Дълго обаче никой не приемал да я реализира, тя

 

изглеждала твърде брутална и нереалистична

 

за потенциалните продуценти. Тези дни режисьорът разказва пред "Уолстрийт джърнъл", че дори е трябвало да продаде лаптопа си, за да си купи храна. "Трябваше да се случи корона пандемията, за да можеше все по-задълбочаващата се пропаст между богати и бедни да се открои до такава степен, че историята да стане достойна за внимание", казва Хван. 

В друго интервю той заявява: "Исках да напиша история, която е алегория или басня за съвременното капиталистическо общество. Нещо, което изобразява екстремната надпревара в живота". (Корейската социална структура е в основата и на супер успешния пълнометражен филм "Паразит".) Тази водеща тема не убягна на пропагандата в съседна Северна Корея, където една от държавните онлайн медии заяви, че продукцията обслужва "чудовищната" природа на "южнокорейското капиталистическо общество, където човечеството е унищожавано от екстремно състезание" и че сериалът показва "общество на неравенството, където силните експлоатират слабите". 

Истината е, че докато КНДР се опитва да привлече вниманието на света с разработката на ядрено оръжие и с военната си мощ, другата Корея залага на меката сила на музиката, киното, тв сериалите и популярната култура. Феноменът на тази успешна културна политика е обект на научни изследвания по света, та даже и у нас - толкова дълбоко се е пропила тя в западното общество през последните две десетилетия. Да не говорим за огромните приходи, които носи в бюджета на Република Корея. 

Освен армии от последователи - предимно, но не само подрастващи - и изследователи, това явление си има и име.

 

Корейската вълна, или Халлю,

 

е термин, създаден в средата на 90-те от двама пекински журналисти, удивени от бързо нарастващата популярност на южнокорейската развлекателна индустрия в страната им.

"Халлю - казва доц. Андроника Мартонова, един от специалистите по азиатско кино и азиатска визуална култура у нас, - буквално означава силен, студен повей на вятъра, който раздира изневиделица маранята." По нейните думи корейската вълна е изключително умна, стратегически измислена, менажирана, рекламирана и адекватно функционираща културна политика. Халлю включва не само популярните филми и тв сериали, но също и попзвездите, корейската музика, известна с кодовото име "кей-поп".

И ако през 2012 г., когато ексцентричният чичко Сай продъни ефира с мегахита си Gangnam Style (натрупал междувременно над 4.2 милиарда гледания - колкото половината население на планетата), това изглеждаше внезапно, странно и екзотично събитие, днес вече никой не се учудва на корейския успех. Зад халлю стои съзнателна и целенасочена политика, с която Южна Корея промотира своята културна идентичност и я продава на целия свят.

 

Всичко започва още през 80-те със законодателни промени.

 

Местният Закон за кино въвежда екранна квота, която е доста по-строга от познатите в останалия свят: почти половината от годината (минимум 106 дни, за препоръчване дори 146) киносалоните са задължени да показват корейски филми. И, щат не щат, трябва да запълнят тези дни със съдържание. Първоначално това е култура, създавана от корейци за корейци - стига се до изумителните 4.5 филма местно производство, гледани от всеки един кореец годишно.

Разбира се, количествените натрупвания водят до качествени изменения; през 90-те продукциите от Южна Корея започват да излизат на големите фестивали. Филмите на Ким Ки Дук (отишъл си без време от коронавируса), И Чанг Донг или Пак Чан Ук заявяват една нова естетика, която носи прилики с майсторите на японското и китайското кино, без да им подражава. Само за пет години, от 1996 до 2001 г., в страната дебютират близо двадесет значими режисьори, повечето от които са завърши­ли Корейската академия за филмово изкуство. Най-изявените сред тях печелят награди в Кан, Венеция, Берлин, Карлови Вари и навсякъде, където се появят. В този смисъл Американската филмова академия, която почете Понг Джун Хо и неговия "Паразит" три петилетки след първите му успехи Memories of Murder, Mother и разтърсващия сериал The Host, е даже твърде закъсняла в отбелязването на тези тенденции.   

Постепенно корейските кино и тв продукции завладяват не само капризната фестивална общност, но и масовите пазари: първо тези в Китай и Япония, после и по-далеч. Успехът на корейската популярна култура неизменно е свързан с икономическото чудо, което страната извърши преди няколко десетилетия и й донесе прозвището "азиатския тигър". 

 

Експортът на културен бранд и национална идентичност

 

е само въпрос на време (и пари, но от тях има в изобилие - освен държавната подкрепа, огромни компании като "Самсунг" на свой ред наливат много средства в арт икономиката). Технологичната революция също помага - в момента интернет е основният канал за разпространение на корейска музика и телевизионни драми по целия свят. Звездите от сериалите и поп изпълнителите имат милиони последователи в социалните мрежи.

Любопитен факт е, че макар халлю да започва експанзията си от околните азиатски държави, повечето хора, които я следват и ценят днес по света, изобщо не са азиатци. Според статистически данни на сайта DramaFever.com още преди десет години в САЩ "белите” съставляват най-големия процент зрители на корейските тв поредици, т.нар. кей-драма (40%), следвани от тъмнокожите и латиноамериканците. По-малко изненадващо е, че огромният процент публика е между 13 и 34 години, а жените гледат повече от мъжете.

У нас също подрастващите са най-страстните почитатели на кей-попа и корейските сериали. Имената на групите Stray Kidz, Itzy, Ateez, Nct, Ikon, Mamamoo вероятно не говорят нищо на родителите (така е било и с други попкултурни етапи), но са обожавани от тийнейджърите. Пак те поглъщат сериали с младежка тематика като True Beauty, My First Love, Love Alarm, It's OK Not to Be OK, My ID is Gangnam Beauty и Weightlifting Fairy Kim Bok-joo. И понеже освен любовните трепети в корейските драми важна роля изпълнява и храната, малките купички с рамен, кимчи и кимбап постепенно също се разпространяват сред техните почитатели. Фен страници, блогове, форуми, клубове по интереси и всевъзможни неформални форми подклаждат интереса към тази далечна и екзотична култура; няколко училища разкриха паралелки с изучаване на корейски, за да отговорят на обществения интерес. Корейската вълна отдавна не изглежда като модно увлечение, което ще премине за ден-два. 

Още

Играта на тронове продължава с нови 17 дракона

08.05.2022

1953
Кончаловски обяви "народен кастинг" за ролите на Ленин и Сталин

18.04.2022

2518
Борбата за мир – кървава и развеселяваща