Преводачът на "Властелинът на пръстените" Любомир Николов почина на 74-годишна възраст. Поклонението ще се състои в сряда, 24 юли, от 11:00 часа, на Централни софийски гробища.
Николов запозна българската публика с четири от книгите на Дж. Р. Р. Толкин – „Властелинът на пръстените“, „Силмарилион“, „Недовършени предания“ и „Децата на Хурин“, като великолепният му превод е любим на много поколения читатели в България.
Любомир Николов е и бащата на жанра книга-игра в България. Сам беше автор на множество приказки за деца, фантастични разкази и романи. "Писател, преводач, верен приятел на издателството и изкусен водач в света на приказното. Благодарни сме, че се познаваме. И за съвършенството в думи, разбира се", написаха от издателска къща "Бард" в социалните мрежи.
"Преди около 30 години като ученик си дадох последните пари за седмицата, за да си купя „Нощта на върколака“ на Колин Уолъмбъри, без даже да знам, че това не е просто книга, а книга игра. И без да знам, че авторът е българин: Любомир Николов. Това промени мисленето на един тинейджър и с размах даде простор на въображението му. После през годините се сдобих с всички негови книги, преводи и книги игри. Влюбих се в Толкин заради майсторлъка на превода именно на Любомир Николов. Имах честта да работя с него и заедно да създадем за читателите повече от 30 книги", сподели и Димитър Риков от "Софтпрес".
Любомир Николов - Нарви е роден на 10 януари 1950 г. в Казанлък. Следва машиностроене в Тула, Русия. През 1977 г. завършва журналистика в СУ "Св. Климент Охридски". Под псевдонимите Колин Уолъмбъри и Тим Дениълс пише над 30 книги. Тяхното преиздаване започва в началото на 2024 г. с инициативата „Задругата на Нарви“.
За превода на "Властелина", Любомир Николов разказа преди години пред "Сега" следната история:
"Отделих няколко години на чиновническата кариера, но журналистиката продължаваше да ме влече. Прехвърлих се в списание "Криле" и точно по това време дойде първата ми среща с творчеството на Толкин. Съвсем случайно купих от антикварната книжарница един дебел зелен том със заглавието The Lord of the Rings, зачетох го и... се влюбих, няма по-точна дума. Втурнах се да предлагам на издателствата за превод "Властелинът на пръстените", без изобщо да подозирам, че в тая работа си има ред, че всичко се определя от висше ниво за години напред. Пак ми помогна късметът - попаднах в издателство "Народна култура", където книгата вече беше планирана, но още нямаше преводач. И беше истинско щастие, че тогава там работеше Димитрина Кондева, която ми възложи пробен превод... и го хареса.
Работата по "Властелинът на пръстените" отне две години, а самата книга излезе във време разделно - първият том преди 10 ноември 1989 г., вторият след тази сакрална дата. Затова и до днес първият том на първото издание се намира сравнително лесно, а вторият много по-трудно - кризата беше наложила далеч по-малък тираж".
Споделяме още няколко негови истории от архива на вестника.
1. Първи политически уроци
Един от най-ранните ми спомени е опърпан брой на списание "Дружинка" от 1953 година с разказче за детенце, което с покруса научава за смъртта на чичко Сталин. Но като му обясняват, че чичко Сталин е вечно жив, то хуква радостно да разказва това на другите деца.
Всъщност с култа съм се разминал по допирателната. Естествено е - роден съм точно в средата на века. Но смътно помня червения тухлен... зикурат ли да го нарека, как ли... с бюстовете на Ленин и Сталин в центъра на родния ми Казанлък. След 1956 година въпросният паметник изчезна безследно. Без спорове и дискусии, каквито се вихрят днес около онова чудовищно съоръжение пред НДК. Признавам, лично аз не го харесвам. И нека не прехвърляме спора на политическа основа. Просто паметникът е грозен. Не може да се сравнява нито с Паметника на Съветската армия, нито с мавзолея, чието премахване беше груба грешка.
Коварно нещо е политиката. И пропагандата също. Помня как още невръстен прочетох за добрите дечица в капиталистическите държави, които пишели по стените "Мир". Без много да му мисля, намерих една кутия катран и тръгнах да им подражавам. А после останах много изненадан, когато си понесох заслужените педагогически мерки.
2. Под покрива на изедника
По онова време живеехме в квартира от "Жилфонд". В триетажна сграда, бивша собственост на капиталиста изедник Моско Грънчаров, който бе имал аптека и цели три къщи. Като си помисля - смешно в сравнение с някои днешни прогресивни капиталисти. Спомням си го съвсем слабо - мършав дребен старец с плешива глава, доживяващ последните си дни в двете стаи, които му бяха оставили. Често викаше нещо неразбираемо. Веднъж ми обясниха, че това било "Искам хляб" на немски. Скоро след това си отиде, а в двете му стаи се засели друго семейство.
Тая триетажна сграда беше истинска дядова ръкавичка. На партера се намираше национализираната аптека, а по-горе в общо девет стаи (някои от тях преходни) живеехме пет семейства. Нашето семейство като петчленно се радваше на привилегията да разполага с две стаи, кухня и една от двете тоалетни в сградата.
А междувременно империалистите ден и нощ готвеха нова война и ние трябваше да бъдем готови за отпор. По линия на Отечествения фронт се разгръщаше движението ГТО - "Готови за труд и отбрана". Полезно движение, казвам го без капка ирония. Държавата отделяше много средства да запознае хората с основите на защитата при война или бедствие и ако се беше случило нещо, тези знания можеха да спасят живота на мнозина.
Точно с ГТО е свързана една от забавните истории на моето детство. За известно време майка ми беше квартален отговорник по тази линия и у нас се трупаха противогази, защитни гумирани костюми и дори една сирена. От онези, с дръжка като манивела. Поради присъщата на младостта несериозност ние възприемахме целия този инвентар като чудесни пособия за игра.
На третия етаж, точно над нас, живееше семейството на моята връстничка Мимето. Както е редно, с нея ту бяхме неразделни в игрите, ту се карахме и дори се поступвахме. Веднъж, точно в период на охладнели отношения, Мимето ме подгони. Аз - слаботелесен и вече с начеващо късогледство - хукнах да се спасявам към нашата квартира. И в този момент, като в истински хорър, насреща изскочиха моите братя с пълно химическо защитно облекло. Трябва да са били страшна гледка, защото Мимето хлъцна, изпищя и светкавично отхвърча към горния етаж. Броени минути по-късно дотърча майка й, въоръжена с точилка, и погна братята ми. Като най-малък и незначителен, аз останах извън събитието. Гледах, чудех се как да предотвратя бедствието... и ето че дочутото на лекциите по ГТО влезе в действие. Грабнах сирената, хванах ръчката и я завъртях с всичка сила. Тревога!
По-нататък се насъбра народ, последва страхотен скандал, но все пак бях спасил братята си от физическа разправа...
3. Вдъхновение от вторичните суровини
След 1989 година за мнозина стана модерно да се оплакват колко много пътища им е отнела тоталитарната власт. Лично аз гледам на нещата малко по-философски. Всъщност, ако се погледне безпристрастно, всичко, което съм постигнал в живота си, го дължа на една от най-мракобесните държавни структури у нас - така наречената "Главлит". Казано с думи прости - официалната литературна цензура, имаща задачата да прочисти библиотеките от вражеска, упадъчна и буржоазна литература.
Истината е, че реалното мракобесие се дължеше не толкова на самата "Главлит", колкото на овчедушието и натегачеството по места. Официално бяха забранени сравнително малко книги. От художествената литература - "Кинг Конг" на Едгар Уолъс (дявол знае защо), "Отнесени от вихъра" (заради неправилни и расистки внушения), целият Карл Май (защото бил любим автор на Хитлер) и още някои заглавия. Като парадокс си струва да се спомене, че за забрана бил нарочен и "Мечо Пух" (вече съвсем дявол знае защо), но се отървал с лека уплаха.
И тук влизаха в действие натегачеството и презастраховката. Щом отгоре са казали Едгар Уолъс - значи целият Едгар Уолъс. А тъй като той пишеше предимно криминални романи - в кюпа влизаха всички криминални романи. По същия начин забраната за Карл Май се разпространи върху всички индиански романи. С едно малко изключение - "Синовете на великата мечка" от Лизелоте Велскопф-Хенрих, която беше участничка в германската съпротива.
Но нека си го кажем откровено - има ли по-добър начин да накараш децата да четат, отколкото да им го забраниш? Оръфаните индиански и криминални книжлета се прехвърляха тайно от ръка на ръка, криеха се под дюшеците и се четяха с упоение. При мен това действаше с пълна сила. Имам двама по-големи братя и като изтърсак непрекъснато им се мотаех в краката. За да се отърват от мен, те ме научиха да чета още на четири години и ме оставяха в компанията на книгите. А със стари книги разполагаха в изобилие, защото в неделя прескачаха бодливата ограда на "Вторични суровини" и отмъкваха оттам каквото беше изхвърлено от библиотеките. Какви ли съкровища нямаше в купищата - "Огнени гори", "Призракът на Сандокан", "Зеленият стрелец", "Червеният пират", "Арканзаски трапери"... Но една от тези книжки - с липсващо начало и край - наистина промени съдбата ми. Беше подвързан подлистник от вестник "Зора", превод на фантастичния роман "Пленникът на Марс" от френския автор Гюстав Льоруж. Марсианските приключения на героя (напомнящи донякъде тези на Джон Картър, но много по-интересни) тъй силно поразиха детското ми въображение, че от тогава насетне знаех: искам да бъда писател и да пиша точно такива истории.
Другите ми детски четива идваха от руската книжарница, каквато по онова време имаше във всеки по-голям град. В детството език се усвоява удивително лесно, тъй че година или две след като почнах да чета на български, вече четях почти свободно на руски. А още две-три години по-късно - през 1959 - се гмурнах с главата надолу във френския покрай комиксите във в. "Юманите" - вестника на френската компартия, който се продаваше у нас с приложенията си за деца: "Млад патриот", сетне "Вайян" и накрая "Пиф". Трябва да съм бил в трети клас, когато просто докопах един френско-руски речник и започнах да си превеждам дума по дума.
Разбираемо е, че нямах проблеми в часовете по руски и френски (за разлика от физкултурата например). Преподавателката ни със символичното име Френгиева беше доволна от мен и това ми позволяваше да я карам през пръсти. Веднъж обаче имахме за домашно да напишем съчинение на френски. Аз не го написах и за беда ме вдигнаха да си прочета съчинението. Нямаше накъде - отворих празната тетрадка и започнах да съчинявам на глас. Но както е ставало с мнозина хитреци, погуби ме стремежът към съвършенство. Бях толкова красноречив, че доволната Френгиева ме помоли да прочета съчинението още веднъж. По чудо успях да го повторя дума по дума.
Последва ударът на съдбата: Дай си, Любчо, тетрадката, за да ти напиша шестица...
4. Моите университети
Невъзможно е да се сравнява днешното училище с онова отпреди половин век. Не смея и да си представя какви биха били днес реакциите спрямо учителка като моята класна от математическата паралелка Даниела Петрунова. Беше безумно строга, заплашителна, но точно затова всички я уважавахме и постигахме изключителни резултати. Макар че съм "уманитар" до мозъка на костите, при нея аз усвоих математиката и се гордея, че до ден-днешен мога да извадя квадратен корен без калкулатор.
Но както се казва, "какво губим, като печелим?" Аз исках да следвам нещо свързано с литературата, родителите ми настояваха да стана инженер. Изкарах кандидатстудентските изпити с бал над 35 и ето ме студент в Тула. Същата онази Тула на 200 километра от Москва, за чиито самовари се разказват толкова вицове. Не се получи. Просто нямаше как - две години се борих, но по природа не спадам към техничарите. "Избутах" до третата математика и с това приключи инженерското ми поприще.
Последваха две години в "родната казарма" и ново следване. Този път бях избрал правилната специалност - журналистика. Тук спирам и свалям шапка на преподавателя, от когото съм получил най-много - Стефан Брезински. Той беше горещ привърженик на благозвучието. Според него словото трябва да се лее като мелодия. Той ни посочи основните стилистични грешки и начините да се предпазваме от тях. Това са удивително прости неща, но още по-удивително е, че много малко хора ги владеят. Признавам си, че ако днес ме смятат за добър преводач, това до голяма степен се дължи не на познаването на чужди езици, а на владеенето на БЪЛГАРСКАТА стилистика, което дължа изцяло на Стефан Брезински.
Дойде краят на следването - година и половина работих в дребни местни вестничета. После неочаквано ме потърси телевизионният режисьор Младен Младенов, който ми бе преподавал в университета. Към Българска телевизия (тогава тя бе само една) се създаваше нещатна редакция "Серийни филми". Подготвяше се документалният 35-сериен филм "По хълмовете на времето", посветен на 35-годишнината от падането на капитализма. Младенов беше голям телевизионен режисьор, голям тарикат (затова го обичахме всички) и майстор на нестандартните решения. След като за автор на поредицата беше определен шефът на телевизията - Иван Славков, финансови средства не липсваха. Направихме онези 35 серии плюс още 9 - по една за всеки ден от 1 до 9 септември 1944 година. После дойде поредицата "Неизвестните възможности" - за олимпийските спортове. После поредица за футбола. После за лова и дивеча.
По някаква невероятна случайност (и донякъде благодарение на Младенов) попаднах в профсъюзите - чиновник в управление "Почивно дело". Начело на управлението стоеше стар и корав партиен кадър, който по нещо ми напомняше някогашната ми класна Петрунова. Като своеобразно средство за контрол, веднъж годишно той натоварваше всички ни на автобуси и отивахме на гости в някой от курортните комплекси: да видим как ще се представят. Естествено, хората полагаха невероятни усилия, особено за галавечерята. На една такава вечеря бяха приготвили за предястие сирене в пергамент. Докато чакахме основното ястие, настана мълчание и в тишината се надигна нечий глас:
- Абе, малко жилава беше баничката, ама става за ядене...
