Стефан Вълдобрев е актьор, музикант, текстописец, фронтмен на група "Обичайните заподозрени", един от най-многоликите и талантливи артисти у нас. Неговите многобройни песни радват, вдъхновяват, зареждат, изпълват с оптимизъм и пренасят в един различен, позитивен свят.
"България ми приличаше на чудно хубава жена, която не носи грим, не ходи на прическа и педикюр, няма татуси и пиърсинг. Естествена, дива, на ръба между хаоса и реда. Това страшно ми харесваше, понеже прекаленият ред по света беше започнал да ме плаши. Никъде не бях срещал толкова много разнообразна красота, побрана на толкова малко място, както у нас. Когато шофирах, пейзажите на всеки петнайсет минути се сменяха изцяло и ставаха различно хубави от предишните. Смисълът беше да се наслаждаваш на момента и да запомняш", пише Стефан в неговата книга "Книга за песните", която издаде миналата година по случай 50-годишния си юбилей. На 20 май т.г. пък за рождения си ден той пя с "Обичайните заподозрени" на обновения колодрум в Борисовата градина в София.
1. "СЕЗОННИ РАБОТНИЦИ"
Миналата година през юни в парка на Военната академия в София ни беше първият концерт, след първото затваряне на страната заради коронавируса. Този парк го свързвам с оптимизъм, с нещо хубаво. Че животът започва да се нормализира. Тогава беше много красиво. Направихме акустичен концерт с три китари - "Три китари в парка", така го нарекохме. Беше магично. Пълно беше със зрители. След това всичко отново заглъхна и хората се прибраха.
Сега, една година по-късно - следващо отваряне и следващ първи концерт на колодрума в Борисовата градина. Беше фрашкано с хора. Не можех да повярвам, направо ми спря дъхът. Еко и Миро се бяха качили на сцената и ми даваха знак - "Ела да видиш какво става". Качвам се и виждам море от хора. Въпреки че беше хладно за месец май, те не се уплашиха. Не знам колко зрители имаше, вероятно някъде около 3000 души. Усещането беше невероятно. Породи се и идея да направим своеобразен кръг - да започнем концертния сезон от колодрума в Борисовата градина и да го завършим там.
Шегуваме се помежду си с колегите, че станахме "сезонни работници". Казвам им - ставаме като тези, които ходят да берат ягоди в Англия. Май, юни, юли, август и септември ще "берем ягоди" и след това ще се крием по Созопол.
През останалите месеци обаче излизам от форма, от темпо, от фокус. Влизам в някакви мисли, които не са присъщи за нашата група "Обичайните заподозрени", за нашия позитивизъм. Гледам всячески да се откъсна от тези мисли. Това е най-трудното - психически да се отърсиш от тях. Сега ще стиснем зъби, ще премине "войната" докъм 4-5 г. Въпросът е какво ще правим след тази "война"?!
Вече в живота ни се получава кратко раздвижване и дълго оттегляне.
2. СОЗОПОЛСКО ВДЪХНОВЕНИЕ
Дългото оттегляне е в любимия ми Созопол. В него прекарах месеци през зимата. Съзерцавах, мислих, мълчах в него. Вече четири-пет поредни зими ходя там. И през зимата е прекрасно. Досега обаче никога не бях с усещането, че ще е толкова дълго пребиваването ми в Созопол. Обикновено ходя за временен релакс и след това продължавам зареден. Усещам този град все едно е само за мен през този период от годината. Разхождам се сам по улиците и... тишина. Сега дори и ресторантите не работеха, за разлика от други години. Бяхме само аз и котките. И чаша уиски. Тогава къщите са главните герои.
Лятото хората са главните герои, виждаш познати и непознати лица. Изведнъж през зимата къщите "оживяват". В Стария град колкото и пъти да обикалям уличките, колкото и да е малък той, всяко излизане вечер откривам по нещо ново, различно ъгълче, на което не съм обърнал внимание предния ден или предната година. Изумително е. Някак през студените месеци като че ли Созопол става по-твой, а лятото го споделяш с много хора.
3. АЛБУМ В АВАНС
От Созопол си тръгвам вдъхновен. В София сега започнахме записите на нов албум, който трябва да излезе в края на юни. От юли пък стартираме турнето. Идеята за албума дойде през една декемврийска вечер. Обадих се на момчетата и им казах: "Вижте какво, обявявам национално лятно турне". Те учудено ми отвърнаха: "Ама как още сега?". Бях говорил вече с промоутъри от 8 града и обявихме датите за турнето още през декември. Имахме готови дати, зали, часове - всичко. Обявихме и новите песни, а всъщност нямахме написана нито една нота! Анонсирахме предварително всичко, за да се случи. Сега се майтапя с колегите си, че ако не бяхме обявили предварително, нямаше да се върна в София. Щях да остана до лятото на морето.
Познавам се и затова ми трябваше да имам нещо като краен срок. И ето започнахме. Хрумна ми много интересна идея. За първи път предложих всеки от групата да е автор на песен. Досега аз съм автор на песните във всичките 11 албума - и на музиката, и на текста. Казах им да пратят мелодиите си и ще напиша текстове върху тях. Ще има и три-четири мои песни, разбира се. Струва ми се, че ще е много интересно за публиката да види кой как композира за групата, а не за други.
Планирали сме песните да са 12-13, работим ги, пък да видим колко ще се получат накрая. Това ни държи в момента и сме в съвсем друга кондиция. Пак се върнаха усмивките ни, шегите. Със слънцето и топлината се отпуснаха душите ни. Ще гледаме да задържим невероятното усещане всеки ден и ще се радваме на всеки изгрев.
Турнето на "Обичайните заподозрени" ще е през юли-август, а през септември закриваме в Благоевград. Покрай него имаме и други участия, календарът ни се напълни. Да видим, дано да станат и да не се появи някой пореден нов щам на коронавируса.
4. НАЧАЛОТО
Една от разходките ми в Античния театър в Созопол ме върна в 1996/97 г. Нахакан, млад човек, на когото всичко му е до колене. Със самочувствие. Непокрито, естествено. Между театъра и църквата като ученик в десети клас през лятото бях уличен музикант. С една китара сядахме на паветата. Бях на пионерски лагер на Каваците със самодейния състав. По един месец стояхме на лагери, за да репетираме и правим постановки. От Каваците пеш вървяхме по дюните, по дюните, та до Созопол.
Тази зима доста често минавах по същия път и не можах да позная нищо. Всичко е застроено. Трудно открих и пътя, по който някога отивахме до Стария град. Споменът ми за онези години не избледнява - седнал на паветата, с китарата, с шапката като уличен музикант. След това другите невероятно хубави години - като студент, после като професионален изпълнител.
Първият концерт през 1995 г. ми се е запечатал дълбоко. Нямах почти никакъв репертоар. Един час продължи, при това директно излъчване по телевизията. Какво самочувствие трябва да съм имал тогава и доверие у хората да ме пуснат в ефир!
Тогава беше излязла песента "Обичам те, мила". Но аз записвам алтернативен, модерен рокендрол албум. Изведнъж обаче всички обръщат внимание точно на тази песен. Дори започнах да ревнувам в един момент. Режисьорът на директното телевизионно излъчване ми каза, че точно на 50-ата минута трябва да изпея "Обичам те, мила", за да може да бъде предадена, защото концертът е час и двадесет минути. Но нали съм наопаки и каквото си реша - казах, че песента ще е на финала. Защото е нормално да завършим с нея. Така и направих. А екипът на телевизията се втрещи. Спряха на 50-ата минута и песента не бе излъчена, а те не можеха да повярват, какво си позволява 25-годишен хлапак. От разстояние на времето отчитам, че не бях готов за подобно нещо - концерт, представен по този начин. Минаха 20-ина години и колко много концерти вече заснехме.
Сега правя неща, които ме удовлетворяват. Особено последните 4-5 години. Всичко е опит, но има и шанс да не се вразумиш. Доста наблюдения по този въпрос съм направил и съм благодарен, че при мен се случи обратното.
5. ОБИЧАЙНИТЕ ЗАПОДОЗРЕНИ
Бях спрял за десетина години с музиката, защото се занимавах с кино и театър. През 2012 г. почувствах необходимост и се събрахме отново с групата. Започнахме лека-полека с клубни концерти, турнета. Същата година се обадих на Ванката, мисля, и го попитах дали е свободен, за да направим събиране. Той ми отвърна - "кои ще сме", аз изброих някои от членовете на групата. Той пък каза: "Ааа, обичайните заподозрени". После издадох двоен лайв албум и си казах, че ще го кръстя "Обичайните заподозрени". Звучи ми и филмово. Излизах от 10-годишен филмов период. Акълът ми беше в киното, а от името на групата става ясно, че в нея са хора с много изпълнени проекти. Навсякъде. И тук е територия, в която се чувстват по-артистично, по-свободно и с повече усмивки. Стори ми се разпознаваемо и за публиката.
А пък киното не спира да ме държи, да ме изпълва. То е моята голяма страст и любов. Станах актьор заради киното. Участвах във добри филми с хубави и солидни роли, както и правих музика за филми. И то си позволявах нещо, което знам, че трудно ще се постигне вече. Записвах музика за филми с голям симфоничен оркестър. Почти всеки филм, за който съм записвал музика, е с такъв оркестър. Лукс! Мисля, че занапред няма да се прави по този начин. Затова и организирам спектакъл в НДК, свързан с киното. Камен Донев, Мая Бежанска, Стефка Яворова и Койна Русева, Алек Алексиев и Яна Титова са поканени. Една прекрасна вечер, в която говоря за любовта си към киното, което много ми липсва. И лека-полека се надявам да започна отново с кинопроекти. Когато подхождаш творчески към всичко, ти отнема и много време.
Карам си така, както винаги съм го правил. Вълнува ме да си обичам работата, да я правя възможно най-добре. Искам да имам готини разговори с колеги, приятели, хубави и уникални мигове. Това, че правим концерти в този момент и с работата си създаваме остров на спокойствие, на сигурност, където хората знаят, че като отидат, ще се забавляват и ще се чувстват сигурни, ще имат смисъл един за друг. Някакъв вид политика е - много по-истинска, по-голяма и по-дълготрайна.
