“Обиталището на пресвета Богородица не се намираше в самия Ефес, а на три до четири часа разстояние. То стоеше на височина, на която се бяха заселили няколко християни от Юдея, сред които и свети жени, нейни роднини. Между тази височина и Ефес се плъзгаше с много криви извивки малка река..”
Удивителната история за откриването на къщата на Дева Мария по свидетелствата на монахинята Ан Катрин Емерих, която никога не е стъпвала там, направо те карат да настръхнеш. Чудото е описано върху бели пана, обрамчили алеята към къщата на Богородица. Опитвам се да осъзная накъде вървя и изпадам в някаква странна смесица от смирение и страхопочитание. Минавам през стаите на изграденото наново след разрухата на вековете обиталище съвсем претръпнала - пред мен и зад мен има още хора, вървим бързо и внимаваме. Докато пиша желанието си, за да го завържа редом до молитвите на хиляди други хора, успявам да забравя всичко и оставам сама със себе си.
Къщата на Дева Мария е едно от удивителните места в района на Селчук, провинция Измир. Тук на малка площ са разположени невероятни обекти - тук е гробът на свети Йоан Богослов, един от дванадесетте апостоли на Иисус Христос, на който той поверява грижите за Богородица. Тук е невероятният античен град Ефес, тук е най-големият храм на Дионисий в древния свят. Тук е било и едно от 7-те чудеса на света - Храмът на Артемида от Ефес, великата богиня майка, богиня на плодовитостта. Всичко това е буквално на една ръка разстояние - до Измир с чартър се стига за един час. А наред с богатствата на миналото тук има и стотици километри плажове и море, бавни селца, шарени като пременени магаренца и страхотна храна.
Летим с “Емералд Травел”, чартърите са всяка сряда до началото на октомври, а полетът продължава точно 1 час и 15 минути. Трансферът до хотелите на туроператора също е кратък, до час, час и половина, в зависимост от дестинацията. Пристигаме в първата ни спирка в Измир - някогашна Смирна, и още неосъзнали се, тръгваме по красивите квартали, осеяни с модерни кафенета и зеленина.
Измир е голям град - третият в Турция по население след Истанбул и Анкара, с близо 4,4 млн. души жители. От самолета измирският залив изглежда като пищно бижу - 100 километра обков на сякаш нетърпеливо да излезе от тази прегръдка море. Турция има 21 обекта, част от движението “Ситаслоу”, а Измир е единственият метрополис сред тях, който изпълнява дългогодишен проект за покриване на критериите за бавен град. Град, който се опитва да намали скоростта и да помни (по думите на Милан Кундера).
Докато ходим по уличките му, не знаем нищо за това, но го усещаме. Не може да се твърди, че Измир не е плътно застроен, но се опитва да избяга от клетките на бетона с притихнали в зеленина кътчета, пищни палми по улиците, запазени от строителство зелени хълмове. Този район е много хълмист и съчетанието от нагънати хоризонти, подпрени във виолетовото на свечеряване море, спира дъха.
Разглеждаме забележителностите на Измир насред кратка лятна буря. Дъждът ни заварва на улицата на Дарио Морено, бедният, изоставен по сиропиталища Морено, който след много изпълнения по парковете и войнишките сцени ще стигне до Париж и световната слава. Улицата, на която е живял Морено, е много късичка и е едно от най-красивите арт места, на които съм ходила. Всяко входче към къщите е като произведение на изкуството. Улица Дарио Морено извежда до Асансьора - една от историческите забележителности на Измир в известния като еврейски квартал Караташ. Асансьорът свързва две нива на града и е изграден през 1907 г. от богатият еврейски банкер Несим Леви като публична услуга в улеснение на жителите на Измир. Асансьорът работи и до днес, като разкрива страхотна гледка от високото.
След лятната буря площад Конак е хлъзгав и свъсен. Гълъбите са навсякъде, а край красивата Часовникова кула спират да се снимат мокри туристи. Тук си купуваме баница без никаква плънка - местен деликатес, яде се топла, и поемаме към крайбрежната улица на Измир, Кордон. Вечер Кордон кипи от живот - купища млади компании, насядали на тумби по тревните площи на ивицата, непосредствено край морето. Слуша се музика, играе се, празнуват се рожденни дни. Крайбрежната улица на Измир е изградена в края на 19-ти век след силно земетресение, разрушило старите дървени кейове. Запазена марка на Измир е и фериботната услуга до квартала на богатите Каршияка. Фериботният транспорт също започва в края на 19-ти век, а кварталът става любомо място на левантинците - една от етническите групи в Измир, съставена от наследници на мигранти от католически и протестански произход, пристигнали от Италия, Франция, Германия и други европейски страни. Измир се оказва сериозен притегателен център за тези преселници с огромния си търговски потенциал като главното пристанище на империята. Оттук е минавал половината експорт на империята през 19-ти век. Левантинците са оставили много сериозен отпечатък в архитектурата на Измир и допринасят отделни квартали на града да имат уникален облик.
Оставяме зад себе си модерните кафенета на Измир на път към друго уникално място - Урла. В тази част на Егейска Турция видяхме много красиви малки населени места, но Урла за мен е най-омайното. Мястото е хем туристическо, хем не. Времето тече лениво, жаркото слънце е уловено в опънати над магазинчетата и кафенетата сенчести мрежи, уличките са точно толкова широки, че да се чувстваш интимно без да си притиснат.
Урла се намира между Измир и курорта Чешме, и е известен с артишока, зехтина и виното си. Бледозелените сочни стъбла на артишока са навсякъде - във вази по масичките в заведенията, на сергиите за зеленчуци. Пред магазините за месо се излежават добре гледани кучета, по малките площадчета са насядали туристи да ядат от уникалния местен сладолед или други вкусотии. Урла се слави с много спирки на вкуса, тук е и най-старата в света работилница за зехтин. Пресата е открита при разкопките на Лиман тепе, разкрили наследството на древния йонийски град Клaзомена. За любителите на виното районът предлага и уникален винен маршрут, а пристанището на Урла e като платно, рисувано от художник. Красиви, очукани силуети на лодки, редом до по-нови яхти, навързани по ръба на малкия залив. Жалко, че имаме в Искеле само едно кафе време, мога да живея тук.
В Урла посетихме и OD Urla - удивителен ресторнт със звезда Мишлен, прострял се на територия от 27 декара. Леха сред леха с билки във всякакви цветове - бледозелени, морави, тъмно зелени, бледожълти - тук се отглеждаг над 400 растителни вида, засадени под щадящата шарена сянка на маслинова гора. От градините идват основната част от продуктите за ресторанта, рибите и морските деликатеси се вадят на близките пристанища. Храната е произведение на изкуството, а край масите вечерта светят огромни въздушни топки - мини луни. В района на Урла посетихме още едно удивително място - Uzbas Arboretum - частна инвестиция в огромен парк за развъждане на палми и други тропически растения. Зелено море от видове, разпростряло се на огромна територия.
След Урла си мисля, че няма какво повече да се впечатля от малки и тесни улички и щарени места, но съм се объркала. Чакат ни две буквално зашеметяващи места - Алачатъ, любимото място на културния елит на Турция и Сеферихисар - първото населено място на Турция, влязло в списъка с градове на “Ситаслоу”.
Улиците на Алачатъ са изключителна гледка - не по-широки от два метра, с плътно наредени по двете стени столчета на всевъзможни барове и заведения. Мястото е много арт и много модерно. Всеки магазин е с изключителна витрина. Уличките са много цветни и едновремено с това много стилни. Пълно е с млади хора. Не мога да си представя Алачатъ в разгара на сезона - и сега е доста пълно, сигурно след месец за мен ще е буквално непроходимо.
Преди да хлътнем из уличките на квартала под вятърните мелници, минаваме покрай богатите къщи на крайбрежието. Терасите излизат в самото море - не ги виждаме, но са там, заедно с яхтите на собствениците.
Сеферихисар е на другия полюс, макар че и тук уличките са тесни. Това беше най-шареното място, което видяхме. Минаваме оттук в неделя, когато е традиция местните да изваждат на уличките ръчно приготвени баници, сармички, всякакви локални храни. Огромните тави са като магнити за туристи. Магазинчетата са от шарени по шарени и преливат от стока - шалове, сапуни, керамика, какво ли не. Ако обичате да купувате сувенири и малки красиви джунджурийки, тук е мястото. Моята глава сред това изобилие буквално се отнесе и бързо избягах в посока към пристанището, но първо добре го наснимах.
След красотата на шарените улички - по огромните плочници на древен Ефес. Ефес е последен в списъка ни от археологически обекти. Първо минаваме през останките на други два йонийски града - Еритрея и Теос. От Еритрея не е запазено много, но структурата на театъра още личи. На върха се разкрива прекрасна гледка към морето, а старите руини на храм на върха са като сцена от “Властелина на пръстените”.
Повече усещам енергията на Теос - мястото на най-големия в древния свят храм на Дионисий. Парчетата от колоните тук са разпръснати навсякъде, чува се стадо кози, покрай останките от храма растат престарели маслини. Стволовете им са силно надупчени и заплетени в жилите на вековете. Тази територия приютява азиатския клон на артистите на Дионисий и е считана за свещена, като е захранвала с артисти и музиканти целия гръцки свят.
Тези първи антични обекти обаче с нищо не ме подготвят за гледката на Ефес. Тук първо се втрещих, а после се влюбих. Нищо от първите разкопани обекти на мястото не подготвя за гледката, която следва. Eфес е един от най-големите римски археологически обекти в района на Средиземноморието, а тепърва има да се разкрива още - само 37% от територията е разкопана. Гледката от върха на хълма към улиците, къщите, библиотеката буквално спира дъха. На това място стигам до категорично заключение, че няма как да има спор следва ли да се изграждат наново от руините и реставрират в реални размери значими обекти. Отговорът е безапелационно да. Снимам като обсебена колоните, плочниците, улеите, в които са били вратите, плочите, чешмите, останките от храмове. Почти не чувам какво ми се говори - наложи се впоследствие да си купя допълнителна литература. Вървя бавно и немея как е строено всичко това. Ефес, прочитам по-късно, е изграждан по модела на градоустройствения план на милетския архитект Хиподам, основен елемент при който е разделението на улиците под формата на правоъгълна скара. Вървя напълно отнесена по алеята на куретите - монаси, пресъздавали ежегодно раждането на богинята на Ефес - Артемида. Влизаме в латрината - обществената тоалетна, после в кащата на удоволствията, за да излезем пред невероятната фасада на библиотеката на Целз - третата по големина библиотека на гръко-римския свят след Александрийската и Пергамската библиотека. За разлика от първите две обаче тук библиотеката е удивително запазена. Вратите и прозорците са като вход в друг свят - колоните са като изваяни, статуите на добродетелите пазят входа към знанието, в рамката на прозорците се вижда ярко синьо небе и кипариси. Снимам и буквално не дишам. А още не съм стигнала театъра - най-големият театър през античната епоха. Театърът е изграден на планински склон - 19 реда седалки в долната част, 20 - в средната - 23 - в горната. Огромно съоръжение, реставрирано днес в почти завършен вид. Качих се на последния ред на първо ниво в опит да си представя гледките - не успях.
За историята на Ефес може да се пише много - градът е минал през много перипетии, преди да попадне под римско влияние. За паденията му през вековете и за възкръсването му от пепелта е хулена и хвалена неговата покровителка - богинята Артемида. От храма на Артемида - едно от седемте чудеса на света, не е останало нищо освен ясни свидетелства за мястото, където в момента е издигната една колона. Но свидетелствата за великолепието му остават живи. В новия музей на Ефес, веднага след края на разкопките, сцените буквално оживяват. Музика, светлини, тътен и дрезгави гласове, разказващи за отминало величие и погроми. И аз бях там, и аз потръпвах под огъня на факлите и по бреговете на море, оттеглило се навътре и оставило града без пристанище.
