В българския офицерски корпус през първите десетилетия на ХХ век израстват значими фигури, които дават своя принос за развитието на родната армия. Но има и личности, чиито живот е изпълнен с впечатляващи премеждия. Сред тях се откроява ген. Владимир Заимов. Неговата кариера преминава през крайни нюанси и предизвиква разнопосочни оценки.
Владимир Стоянов Заимов (1888-1942) е роден в град Кюстендил. Той е със значимо потекло. Баща му Стоян Заимов е националреволюционер, апостол на Трети врачански революционен окръг през Априлското въстание. След Освобождението през 1878 г. е директор на Педагогическото училище в Кюстендил. Основоположник на българската мемоарна традиция, автор на книгата "Миналото".
Самият Владимир Заимов завършва Военното училище в София през 1907 г. със званието подпоручик. Започва военната си служба в 8-и артилерийски полк в Стара Загора. Участва в Балканските войни и в Първата световна война. За проявени войнски качества
два пъти е носител на ордена "За храброст".
През 1923 г., в качеството си на командир на артилерийски дивизион, предотвратява разстрел на арестувани комунисти в Сливен след Септемврийското въстание. В следващите години активно съдействува за модернизирането на българската артилерия. Служи в Шуменския и Софийския гарнизон. Военната му кариера се развива в 4-ти артилерийски полк, 1-ви гаубичен полк, 3-то артилерийско ремонтно конно депо и като началник на военен отдел на Арсенала. След това е назначен за домакин на Военната фабрика и за началник на Географския институт.
Промяна в неговите задължения настъпва след преврата на 19 май 1934 г. Със званието полковник Владимир Заимов е назначен за инспектор на артилерията, а по-късно за командир на 4-та пехотна преславска дивизия. Година по-късно е повишен в чин генерал-майор, а на последния конгрес на Военния съюз (18 август 1935 г.) поема длъжността политически секретар на организацията. Военният министър Стефан Цанев отказва да присъства и не признава избраното ръководство. Веднага след това най-активните участници в съюза, в това число и генерал Заимов, са заподозрени за участие в опит за преврат и уволнени от армията. През следващите месеци той активно контактува с различни политически кръгове и се опитва да намери подкрепа за ново правителство, което да бъде оглавено от Георги Кьосеиванов. През есента на 1935 г. Дамян Велчев и най-радикалната група във Военния съюз правят нов опит за преврат, който е осуетен още при подготовката му. На организирания съдебен процес е привлечен и генерал Заимов, но е оправдан поради липса на доказателства.
По време на Втората световна война настъпва
рязък обрат в живота на ген. Владимир Заимов.
Той неотклонно заема русофилска позиция и е противник на включването на България във военните действия. В този контекст влиза във връзка със съветските военни аташета Т. Б. Сухоруков и А. И. Бенедиктов, на които предава информация. Работи под псевдонима "Азорский". От съветското посолство в София получава около 120 000 лева, които изразходва за наеми на квартири, абонаментни жп карти и за посещения на кафенета, сладкарници и ресторанти. Арестуван е на 22 март 1942 г. Обвинен е в създаването на шпионска група в полза на съветското разузнаване, която поднася военни данни за България, Германия, Турция, Гърция и за други държави. Обвиненията се основават най-вече на показанията на племенника му Евгени Чемширов. Генерал Заимов лежи три месеца в ареста без определена от съда мярка за неотклонение. В настолната книга на Софийския военнополеви съд е записано, че липсват веществени доказателства. Неговите адвокати - запасният полковник Владимир Тумпаров и Димитър Бочаров, твърдят, че информацията, която генералът предава на бележки при редки срещи на улицата със секретаря на съветското военно аташе, не представляват строго охранявана държавна тайна. Пред съдебния състав генерал Заимов заявява: "Обвиняват ме, че съм изменил на България. Но с какво съм увредил на страната ни. Като българин и славянин, аз правех само едно - изпълнявах свещения си дълг към България и славянството... Истината е само една - аз обичам своя народ, служих му вярно и предано през целия си съзнателен живот...".
Въпреки това генерал Заимов е
осъден на смърт чрез разстрел.
Присъдата е изпълнена в деня на произнасянето на 1 юни 1942 г. на Гарнизонното стрелбище в София от команда войници. След констатиране на смъртта от лекаря д-р Любомир Славчев трупът на осъдения е предаден на Столичното военно комендантство за погребване. Същия ден радио "Москва" съобщава: "Българи на колене! Днес е разстрелян генерал Владимир Заимов". А на Източния фронт в негова памет за 1 минута са прекратени артилерийските изстрели. Молбата за помилване стига до цар Борис ІІІ след това. Паричната глоба от 500 000 лева е опростена от министъра на финансите Добри Божилов в кабинета на Богдан Филов. Ала монархът използва разстрела на генерала, за да отхвърли за пореден път натиска от страна на нацистите за изпращане на български войски на Източния фронт с лаконичната фраза: "Как искате да воюваме срещу Русия, след като самите мои генерали са русофили?".
Името на генерал Заимов предизвиква крайни реакции на управляващите и през следващите десетилетия. След политическите промени на 9 септември 1944 г. почитането на генерал Владимир Заимов е осезаемо. През май 1945 г. присъдата е преразгледана и отменена. По този начин той е реабилитиран. Награден е със съветските ордени "Червено знаме" и "Ленин". През 1972 г. посмъртно е удостоен със званието "Герой на Съветския съюз". Един от централните булеварди в София, който води от паметника на Васил Левски към гара Подуене, както и прилежащият парк са наречени на негово име.
След 10 ноември 1989 г. булевардът е преименуван на "Янко Сакъзов". В продължение на 15 години паркът се нарича "Оборище". След негативната реакция на живущите около зелената площ предишното му название е възстановено. През 1966 г. пък по екраните на кината е пуснат игрален филм "Цар и генерал", посветен на цар Борис ІІІ и генерал Заимов. Режисьор е Въло Радев, а главните роли се изпълняват от Наум Шопов и Петър Слабаков.
