Когато Сесил Бийтън заснема Нейно Величество Елизабет II, за да отбележи коронацията ѝ през 1953 г., кралицата е помпозно аранжирана - с тежки кралски одежди, в ръцете си държи златно кълбо и скиптър, на главата има корона, а златният трон, на който е седнала, е поставен насред величието на Уестминстърското абатство.
Това обаче съвсем не е така. Фонът е фалшив. Снимката всъщност е направена в стая в Бъкингамския дворец. Една театрална сцена, на която кралицата играе своята роля. Днес тази снимка ни изглежда абсурдно – приказен фон, който прилича на някой от ранните ръчно рисувани филми на Дисни. Но това е и перфектната метафора за живота на монарха, защото нейната нереалност едновременно я извисява и защитава.
Въпреки че е позирала за стотици официални портрети и е вдъхновила безброй неофициални произведения на изкуството,
кралицата остава непроницаема за нас
Тя изпълнява своята роля. Ние мислим за изкуството на портрета като за улавяне на някаква същност или нематериален характер. Но, портрет след портрет, Елизабет II не успява да направи откровение за себе си. Никога не е имало истински публичен "а-ха!" момент, който да ни е помогнал да видим жената зад короната.
Разбира се, има и откровени снимки, които улавят неинсценирани и съвсем естествени моменти. Такава например е прекрасната, слънчева фотография, направена от Патрик Личфийлд на Елизабет II на борда на кралската яхта "Британия'' от 1972 г., или снимката на Марк Стюарт, на която кралицата е направила изненадана физиономия над чиния с кифлички, докато пие чай и разговаря с ученици от Итън в Guards Polo Club през 2003 г. Но когато става въпрос за кралските портрети, Елизабет II винаги е официална.
Театралната натруфеност на нейните регалии ни напомня, че тя не е като нас и може би и не трябва да искаме да бъде. Нейно Величество без съмнение е добре обучена в това изкуство. След 70 години почтена обществена служба и следване на това, което сега изглежда като старомодни протоколи, може би не е изненадващо, че тя не желае да се отпусне пред никой фотограф или художник. Тази парадност е нещо, на което много портретисти не могат да устоят, било то в мрачната поредица фотографии на Ани Лейбовиц от 2007 г. или в снимката ''Кралицата на Шотландия'' на Джулиан Калдър от 2010 г. Този кадър е още един приказен поглед върху кралицата, стояща насред шотландската зеленина в огромно изумрудено кадифено наметало, гледаща в далечината.
Дори критикуваният портрет на Лусиен Фройд от 2001 г. също представя Елизабет II с тиара на главата. Картината не получи одобрението на пресата, а таблоидът ''Сън'' я прекръсти на "Това е пародия, Ваше величество". Робърт Саймън, редактор на ''Бритиш арт джърнъл'', написа, че на портрета кралицата
''изглежда като едно от кралските коргита, претърпяло инсулт''
За Адриан Сърл, изкуствоведа на в. ''Гардиън'', обаче това е най-добрият кралски портрет за последните ''поне 150 години''.
Двете снимки, които намекват за вътрешния живот на кралицата, имат една необичайна характеристика - Елизабет II е със затворени очи. Кралският портрет на Крис Ливайн от 2004 г. изобразява обичайната помпозност и уравновесеност, присъща за царската особа, но това е образ, уловен измежду поредица от официални кадри. Кралицата е със затворени очи и това е, което пленява зрителя. "Исках тя да се чувства спокойна, затова я помолих да си почива между кадрите; това беше момент на тишина. Тази снимка ни отвежда в ума на кралицата, в нейното вътрешно царство", казва Ливайн в интервю за ''Гардиън''.
Другата фотография не е официален портрет, но въпреки това е забележителна. Това е снимка от 2002 г. на кралицата, плачеща в Уестминстърското абатство. Уловен е рядък случай, в който Елизабет II показва уязвимост и емоция, по време на Деня на възпоменанието, година след смъртта на нейната майка. Но дори това изображение разкрива опита ѝ да запази контрола чрез акта на затварянето на очите. Прави впечатление, че въпреки тези най-истински нейни снимки, зрителят все още няма пълен достъп до същността на Елизабет II. Ако очите са прозорецът към душата, кралицата е дръпнала завесите.
Строгият контрол върху официалния имидж на монарха води до интересен страничен ефект. Елизабет II не ни изглежда като истински човек, защото се е превърнала в символ. Нейните портрети не показват човешко същество, а я превръщат в икона. Пък художниците обичат иконите. Много от най-разпознаваемите образи на Елизабет II са произведения, които използват най-известните ѝ снимки по подривни, остроумни или непочтителни начини. Това работи само ако изображението е достатъчно известно. Така например нейният профил е толкова разпознаваем, че британските марки са единствените в света, на които не се изписва страната на произход.
Но това също така позволява образът на кралицата да символизира и всякакви противоречиви неща: визуална стенография, която може да се използва за възхвала или критика на кралските особи; привилегиите, с които се ползват те; властта; монархията; нравите; традициите в кралското семейство и всичко английско, като същевременно се поднасят под формата на кич. Художниците използват образа на кралицата, за да кажат каквото искат да кажат на зрителите и не се опитват да я представят като личност. Сетете се за Анди Уорхол, който придаде на Елизабет II цветна поп-арт обработка през 1985 г., доказвайки, че кралицата е толкова емблематична, колкото Мерилин Монро. Или известния колаж на Джейми Рийд от 1977 г., на който ''Лиз'' е пънкарка, асоциирана с безсмъртната песен God Save the Queen на Sex Pistols.
В по-ново време уличните художници Банкси и Пегас също се обръщат към кралския образ. В рисунката си върху стена в Бристол през 2012 г. Банкси смеси кралицата с иконата Дейвид Боуи в стил "Зиги Стардъст". През 2015-а пък Пегас пресъздаде образа на
младата Елизабет II като безсрамно позиращо момиче
върху вратата на кръчма в северен Лондон.
В снимките и клиповете на кралски двойници на фотографката Алисън Джаксън има и дързост, и привързаност към кралските особи и известните личности във Великобритания. Джаксън внушава, че г-жа Уиндзор се радва да си прави селфита с внуците и да пее под акомпанимента на пианото. Има хумор във внушението, че в края на краищата Елизабет II е точно като нас – нещо, което официалните ѝ портрети със сигурност никога не са постигали и дори не са се опитвали.
Още по-провокативен е огромният портрет от Ким Донг-йоо от 2007 г. Това, което изглежда като пикселизирано изображение на кралицата, при по-внимателно вглеждане разкрива, че е съставено от стотици малки ръчно рисувани изображения на принцеса Даяна. Името на произведението е ''Елизабет срещу Даяна". Принцесата бе единствената друга кралска особа, чийто образ беше обожаван и почитан и все още е обект на изложби. Но смъртта ѝ беше толкова трагична, че не позволява лицето ѝ да бъде ползвано свободно, както това на Елизабет II.
Кралицата може да е запазила своето достойнство в ерата на прекомерното споделяне в интернет, но членовете на семейството ѝ са като риалити звезди и всеки техен ход е документиран и анализиран. Всяко художествено изображение на принц Чарлз се бие с нещата, с които го свързваме. Той просто не може да се превърне в кич портрет. Не бихте посегнали и към образа на Кейт, освен ако нямате някаква идея, нещо, свързано с нейната благотворителна дейност или със съвременните очаквания за женствеността, или вестникарските колонки, свързани със "съперничеството" ѝ с Меган Маркъл. Това означава, че тя не е празно платно по начина, по който кралицата все още е.
Също така е малко вероятно следващият монарх да управлява толкова дълго. Чарлз няма да има достатъчно време монетите и марките с неговото лице да се наложат толкова много. Същевременно кралицата е управлявала и е била използвана като образ в рамките на седем десетилетия на огромна промяна – факт, който е отразен в маниера, по който образът ѝ се използва във визуалното изкуство по начин, който е малко вероятно да видим отново при друга кралска персона.
Със сигурност художниците и фотографите ще изобразяват и наследниците на кралица Елизабет II, но интерпретациите им ще са по-скоро свързани с коментари за монархията или модерното общество, било то подривно или критично. По-малко вероятно е те да се превърнат в глобално призната, единствена, кодифицирана визуална икона. Със сигурност образът на кралицата ще продължи да царува над нас дълго след като тя си отиде. Елизабет II ще остане последният монарх, който е толкова известен, но и толкова добре прикрит.
