Дебютът на "Ролинг Стоунс" като група алтернатива на "Бийтълс" е първата крачка от дълго пътуване, което продължава и днес. Всичко тръгва от един кавър на Чък Бери и градските легенди за Робърт Джонсън.
7 юни 1963-та е сред датите, които любителите на музиката (на цялата музика) би трябвало да оградят с червено в календарите си. Със сингъла Come on на сцената излизат 5 британски момчета, орисани да напишат важна част от историята на рокендрола и на обществените нрави. Имената им са Брайън Джоунс, Мик Джагър, Кийт Ричардс, Чарли Уотс и Бил Уайман, които започват да се наричат The Rolling Stones ("Търкалящите се камъни").
Музиката на тези 20-годишни студенти от Кент е заредена с луда страст по Чък Бери и Елвис Пресли – боговете на тази форма на „глобално психо бягство от реалността, наречено рок`н`рол“ (определението е на в. "Гардиън") и на "музиката на дявола" – блуса на Хаулин Улф (Howlin’ Wolf – Виещия вълк) и Робърт Джонсън. Имeнно последният слага етикета „дяволска музика“ на този жанр, роден в плантациите на американския Юг през 19-и век от роби, бивши роби и потомци на афро-американските роби изполичари ("блус" произлиза от израза to have the blue devils, което означава "да бъдеш тъжен, подтиснат").
Срещата с дявола
Легендата разказва, че чернокожият Робърт Джонсън от щата Мисисипи бил жестоко подиграван заради некадърността му да свири на китара. В един момент той заминал в неизвестна посока за няколко месеца (според някои разкази – само за 3 седмици, според други – за цели 3 години) и когато се завърнал, за всеобща изненада демонстрирал виртуозна техника на инструмента. Веднага публиката му се разделила на две: едните смятали, че новите му умения са плод на целенасочена практика, но други твърдели, че е продал душата си на дявола, за да стане ненадминат китарист.
Раждането на Клуб 27
Едно нещо е сигурно: Робърт Джонсън умира на 27 години на 16 август 1938 г. Предполага се, че е бил отровен от мъжа на една от любовниците си, но обстоятелствата около смъртта му и до днес са неясни. Така или иначе, без да го е желал, той става родоначалник на т.нар. "Клуб 27", както по-късно кръщават дългия и зловещ списък на музикални звезди, починали на тази възраст: Джими Хендрикс и Джанис Джоплин през 1970-а, Джим Морисън през 1971-ва, Кърт Кобейн през 1994-та, Ейми Уайхаус през 2011-а, а преди всички тях – Брайън Джоунс от Rolling Stones през 1969-а. Това е годината, в която китаристът и съосновател е прогонен от групата. Конфликтът се дължи на лично съперничество между него и Кийт Ричардс – включително и за сърцето на модела Анита Паленберг, която напуска Джоунс заради Ричардс, но и на все по-засилващата се зависимост на Джоунс от наркотиците. На 3 юли 1969 г. Брайън Джоунс загива удавен в собствения си басейн след свръхдоза, но и до днес съществуват съмнения, че може и да е убит. Но да се върнем в началото.
Грозни, мръсни, зли (и обладани)
През 1963-та групата, ръководена тогава от Брайън Джоунс, е под крилото на Андрю Лог Олдъм, звукозаписен продуцент, техен откривател и мениджър. Именно той провижда, че "Стоунс" трябва да действат като алтернатива на "Бийтълс" с техния чист и мек имидж. Олдъм кондензира маркетинговата си стратегия в историческата фраза: "Бихте ли пуснали дъщеря си с някого от Rolling Stones?". Поради тази причина продуцентът принуждава групата да изгони пианиста Йън Стюарт (1938-1985), тъй като външният му вид не отговаря на представите за груба и настръхнала рокендрол/блус банда. "Андрю искаше да си гарантира, че ще сме колкото се може повече агресивни и разрушителни", ще си спомни по-късно Мик Джагър. Знакова в това отношение е Sympathy for the Devil (първоначално парчето е трябвало да се казва The Devil is my name), композирана от Мик Джагър и Кийт Ричардс през 1968-а и станала една от най-популярните песни на групата, в която лирическият герой е ни повече, ни по-малко самият Луцифер.
Първият запис
Когато "Ролинг Стоунс" Stones влизат в звукозаписното студио на 2 май 1963-та, те нямат нито една собствена песен в репертоара си, нито надраскан текст, който да пазят в чекмеджето. Така че се хващат за това, което днес бихме нарекли "плейлист", и нацелват парчето Come On, което смятаният за един от родоначалниците на рокендрола Чък Бери е издал през 1961-ва, преди да влезе в затвора заради секс с 14-годишно момиче, работещо в неговия локал…
1 минута и 49 секунди
Бидейки отдавнашни фенове на музиканта от Сейнт Луис, "Стоунс" записват своя версия с обща продължителност 1 минута и 49 секунди. B-страна съдържа тяхната интерпретация на блуса I Want to Be Loved на Уили Диксън, който те вече са имали възможност да свирят преди няколко месеца. Песента, независимо че Мик Джагър се описва тогава като "член на банда от аматьори", която не знае дали ще се задържи до следващия сезон, има невероятен успех. Come on излиза на 7 юни 1963-та, а на 27 юли – след по-малко от 2 месеца, влиза в класацията на NME за сингли под номер 21. През годините парчето е включвано в различни техни компилации. На 6 юни 2013-а песента е изпълнена на живо в Торонто по време на 50 & Counting Tour на групата, с което музикантите отбелязват 50-годишнината й. Това е и първият път, когато тя бива чута на концерт от 1965-а насам.
Повратна точка
След издаването на дебютното парче лейбълът, който не вярва в успеха на групата, изпраща само 4 копия от записа в офиса на Олдъм. Налага се музикантите от "Ролинг Стоунс" да обикалят магазините, за да си купят плочата, та да имат поне един екземпляр за себе си. Но от следващата година нещата започват решително да се променят. Напълнили първите 2 албума на групата с кавъри, Джагър и Ричардс най-сетне имат първа авторска композиция, която достига върха в британската класация за сингли: The Last Time, издадена през февруари 1965-а, а по-късно определяна от Кийт Ричардс като успеха, дал им самочувствието да продължат да пишат собствена музика. С (I Can't Get No) Satisfaction, записана през май същата година, британците оглавяват класацията в САЩ в продължение на 4 седмици, което ги изстрелва в звездна орбита като една от водещите групи в света. Останалото е история…
