Сашо Цанков е от хората, които рядко попадат в общественото внимание - нали то е заето от злободневията на времето и лошите герои. Посвещава целия си живот на сложния вътрешен свят на човека - професията му на лекар психиатър предполага подобно себеотдаване, но както казва самият той: "Психиатрията не се чете - или я имаш, или я нямаш". Необясним порив наскоро го събужда за рисуването, което още от малък обича, а носталгията по родното място го провокира да даде още от себе си, обновявайки най-святото място там - църквата. И то не с какво да е, а със собственоръчно изрисуваните от него и дарени 30 икони.
Сашо Цанков е родом от село Бело поле, община Ружинци, Видин. Там завършва основно образование, запазвайки завинаги в сърцето си спомена за домашния уют, за дълбоките преспи от сняг през зимата, през които тича, за да си вземе книжка от селската библиотека. "Много четях още от малък, после се записах в библиотеката в Белоградчик, а по-късно и в библиотеката в Лом", спомня си той. Основното училище той сменя с гимназията в Белоградчик. Висшето си образование пък не започва веднага след училище, а чак на 24 години. Както и по-нататък ще се случва в живота му, пътят му тогава се предопределя от случайни (но само наглед) събития. След казармата започва за кратко работа в завода за стомано-решетъчни стълбове, каквито тогава имало само в Ружинци и в Стражица.
Малко по-късно съдбата го среща с бъдещата му съпруга. "Една жена може да те създаде, но може и да те съсипе", казва не на шега той. При него се случва първият вариант. "Най-добрият човек, когото познавам, е моята съпруга!", казва той за жена си. Именно тя го подкрепя и да се насочи към лекарската професия. "Ако човек няма родител, близък или познат, който да го тласне нанякъде, може и цял живот да си остане на едно положение", заключава докторът, благодарен за своя път.
Така медицината навлиза в живота му, или по-скоро обратното -
животът навлиза при него в цялата си палитра
"Психиатрията е единствената специалност, в която можеш да се сблъскаш с абосолютно всичко от живота. В другите специалности няма как да опознаеш човек от всичките му страни, както при нас. Трябва да изсмучеш и майчиното му мляко, да разговаряш с близките му, за да успееш да му помогнеш", казва д-р Цанков, който признава, че не е завършил конкретна специалност. "Ядосвах се, че трябва да уча 4 години, за да получа накрая 30 лв. към заплатата си", обяснява той причината. Както се оказва обаче, не конкретната специалност те прави специалист, а желанието за работа, отдадеността и опитът, който при него вече наброява няколко десетки години, натрупани в едни от най-тежките психиатрични звена у нас.
В началото работи в психиатрията в Плевен, после идва и в София - в спешното звено в Центъра за психично здраве "Проф. Никола Шипковенски", където се сблъсква с едни от най-острите случаи. Впоследствие работи и в Центъра за психично здраве - област София, а в момента е посветен на наркозависимите хора. От близо две години работи по метадонова програма в София. "Случаите са тежки, трудно е. Всеки ден имаме много пациенти", признава той, спестявайки тежките подробности около лечението на зависимите. "Тази професия
изисква обич към психично болните,
които в много от случаите са отхвърлени от обществото. Нерядко психиатърът поема функциите на социален работник, за да настани психично болен, останал без дом на улицата, в дом за временно или постоянно пребиваване", казва той.
Тежката работа определено го научава да не се предава, а нуждата да презареди редовно го връща в родната му къща в Бело поле. "Много исках да я запазя. Всяка година по два пъти чистя гробовете на родителите им, оправям оградата и т.н. Но ден след ден всичко се руши и съсипва", казва с горчивина Сашо. Именно затова преди 4 г. се принуждава да продаде бащината къща на съседите, които нямат собствен двор. Дава им я на символична цена, защото те му обещават да я оправят, а и да му позволяват да идва, когато пожелае. "След три месеца къщата имаше нов покрив, прозорците бяха сменени, всичко беше оправено", радва се той на новия живот на родния си дом, признавайки, че често пъти преди си е казвал как ще отиде и ще поседи 2-3 дни на село. "Отивам до гората, до реката, но на втория ден се връщам. Три от седемте къщи ги няма. Не мога да понеса мизерията и разрухата", казва той.
Носталгията и тъгата го карат да си спомни и за църквата. "Не знам как ми дойде на ум за нея. Спомних си за "Железния светилник" на Димитър Талев и за стария Стоян Глаушев, който стоял с часове наред пред иконите със запалена свещ в ръка", разказва Сашо. "Прищраква" му и нещо друго - как навремето е обичал да рисува, но заради работа е позанемарил това свое хоби. "Реших да си спомня рисуването. Накупих си материали, маслени бои. Гледах в интернет много картини. Попаднах и на икони. И си казах: "Ами аз мога и икони да нарисувам".
Верен на импулса си, д-р Цанков
сяда на терасата с пирограф в ръка
в един хубав, топъл ден и след два часа и половина сътворява първата си икона - на св. Йоан Предтеча, защото, както казва самият той, "всичко започва от него". "През това време изключих за всичко останало. Толкова бях спокоен, като че ми беше олекнало", описва той завладяващото чувство, което го подтиква да продължи с иконите. След още няколко опита той показва свои икони на зограф Младенка Ланджева от храм "Покров Богородичен" в София, която го окуражава да продължи. Под нейно ръководство се научава как се изписват иконите по църковния канон, защото икона, която не е изписана по църковния канон, няма място в църквата според изискване от Българската православна църква. И съвсем естествено, докторът се сеща за малката църква в родното Бело поле.
"Дори не бях влизал в нея. В онези години в църква не се влизаше. Не знаех в какво състояние е", спомня си Сашо. След като успява да се сдобие с ключа, даден му от кмета на общината, той се стъписва - всичко вътре тъне в мръсотия, мизерия и безпорядък. Иконите обаче му харесали. Първият път не влязъл зад иконостаса - направил го втория път, след като получил разрешение за това от свещеника в Белоградчик.
"Иконостасът беше голям с два реда икони. На първия ред имаше 15 икони на светци, на втория ред обаче липсваха иконите на апостолите. Аз бях тръгнал да правя икони за стените, но като видях за какво става въпрос, започнах да правя липсващите", казва той. Така сътворява 12 икони на светци, рисува още Тайната вечеря, малка икона на св. Гавраил, по-голяма на Рождество Христово, както и на Светата троица, на чиито ореоли той успява да постави 24-каратово злато. Всичко, разбира се, с лични средства. "И аз не знам как ми дойде
Казах си, това не бива да бъде така
И го направих", спомня си той, признавайки, че и други неща в живота му нямат строго и ясно обяснение. В случая връзката е невидима за очите. " "Псих" идва от гръцки и значи душа. Храмът лекува това, което е нелечимо по друг начин, освен с тайнството, което дава надежда. В черквата хората търсят лечение на душите си", обяснява Сашо за подтика си да се обърне към обновяването на църквата.
До самото откриване на църквата имало още нелека работа, за която му помогнало 25-годишно момче от селото - Борислав Томов Нешов. "Ако не беше той, нямаше да се справя. Той е този, който оттук нататък може да се грижи за църквата. Двамата изчистихме целия боклук, измихме всички свещници, измихме и статуята на Исус Христос, издялана в един огромен камък 1,5 на 1,5 метра. Открихме и библия, която беше почти запазена и като със златни корици", казва Сашо. Работата по оправянето на църквата им отнела два дни, през които двамата почти не сложили хапка в устата си. "Сутринта хапнахме на закуска и като започнахме работа, се сетихме, че не сме яли до следващия ден вечерта", казва Сашо.
Емоцията и вдъхновението обаче успели да съхранят силите им
"Целият иконостас беше наплескан с тъмнокафява и черна боя. Аз купих акрилни бои, смесих ги и направих иконостаса с охра, небесносиньо и червени ленти", казва д-р Цанков. На откриването идват кметът на община Ружинци Александър Александров и свещеник от Белоградчик. Така за пръв път от цели 65 г. в храма "Вознесение Господне" свещеник води служба. Още 25 жители на селото също се включили в радостното събитие, включително учителката му от детската градина, която не успяла да го познае. "Бяха дошли и две колежки на жена ми, всички плакахме. Беше голяма емоция", казва той. Докторът споделя, че за литургията по освещаването на новите икони и освежаването на иконостаса кметът дори организирал екип от Видин за заснемането на освещаването, което Сашо приема като голямо признание за положения труд.
"То идва отвън, без да съм го мислил или чертал. Решавам и го правя. И изпитвам удоволствие", казва лекарят, който през декември ще навърши 67 години. "Просто не искам всичко това да остава така. Правя го и вярвам, че нещо ще се случи занапред", казва убедено той. Признава, че много пъти си е мислил за миналото на българския народ и как той се е съхранил векове наред благодарение на три неща - вярата, образованието и културата. "Този народ е имал вяра, в Господ ли, в какво, и аз не знам. Но няма как без вяра, образование и култура да се запазиш толкова време. Така и сега вярвам в бъдещето на този наш народ", казва докторът, който твърди, че не желае да дава пример на останалите с действията си. "Просто исках да го направя", казва той. Защото за доброто няма нужда да има причина.
