До 11 април включително е активно онлайн изданието на "София филм фест" – вторият достоен опит на фестивала да се проведе в условията на пандемия. И логично сред състезаващите се в конкурсните му програми филми неизбежно има такива, чийто фокус са необичайните събития и емоции на последната година. Един от тях спечели Голямата награда - бразилският "Розовият облак". Той предупредително започва с бележка - "филмът е написан през 2017-а и заснет през 2019 г.", за да избегне обвиненията в търсене на конюнктурност. (От каквито не бягаше например продуцираната от Майкъл Бей халтура "Пойна птица".) А и да си извоюва комплименти като "пророчески".
Дебютът на режисьорката Юли Жербазе е по-суров от истинския живот: локдаунът трае години. Заплахата не е невидим вирус, а покриващият цялото небе облак от заглавието. Розов като захарен памук, той убива всяко човешко същество, останало на открито, за 10 секунди. Ето защо, когато бедствието идва - неочаквано като всяко бедствие, - хората се оказват заключени в домовете си, в супермаркета или в университета. Някои са сами. Други са със снощната еднократна забивка – като главните герои на "Розовият облак", които в други обстоятелства вероятно щяха да се разделят завинаги на сутринта. В апокалиптичния контекст обаче те остават заедно безкрайно дълго. Раждат си дете, преживяват всички възможни конфликти за една двойка, макар и неохотно, насила създадена.
"Розовият облак" не е фантастика, а още по-малко научна. Пестеливата драматургия изследва отношенията между две привилегировани (защото са карантинирани в луксозни условия, млади, здрави и с компания) жертви на събитието, а не самото събитие. Жербазе неведнъж изисква от зрителя да вярва в невъзможното – че с дронове и по тръбна система до апартаментите достигат всякакви нужни и луксозни стоки, че производството, токът, водата и интернетът не прекъсват, макар че светът е спрял хода си от години (колко дълго, разбираме единствено по нарастващата възраст на детето). Но какво, ако не считано за невъзможно, е това, в което живеем от март 2020 г. насам?
"Розовият облак" има доста слабости и компромисни моменти. Киното открай време се вълнува от историите, заключени в клаустрофобично пространство (още от "Ангелът унищожител" на Бунюел или "2001: Една одисея в Космоса" на Кубрик, а вероятно и от по-рано). Той не допринася значително към естетическото наследство на жанра, но печели от своята навременност. Конфликтът едва тлее, почти никакъв го няма, макар че актьорите Рената де Лелис и Едуардо Мендонса се справят героично със задачите си. Вероятно щеше да е по-добър на театрална сцена.
"Ябълки" от Балканския конкурс също е дебют - на гърка Христос Нику, започнал кариерата си като асистент-режисьор на звездата Йоргос Лантимос в неговия пробив "Кучешки зъб". И както при вече номинирания за три "Оскара" Лантимос, и Нику се впуска в изследвания на човешката природа и нейните абсурди. За разлика от истеричния комизъм на своя ментор, той избира по-тих и съзерцателен подход.
В "Ябълки" бедствието е почти невидимо и на пръв поглед не смущава редовния ход на живота. Внезапна амнезия поразява мнозина, а медицинските специалисти избират ексцентричен, странно хуманен начин да им помогнат да се върнат към живота: като преживеят всичко интересно наново, за да натрупат чисто нов набор от спомени. Така героят Арис кара колело, отива на маскарад, опитва скокове във вода, танцува с непозната в дискотека и прави секс с нея в тоалетната. Безстрастен запис на инструкции и полароиден фотоапарат, с който да запечата тази нова "памет", са част от терапевтичната програма. Макар и аналогов, албумът с режисирани снимки е особена ирония на живота ни в социалните мрежи – като демонстративен сурогат на истинските емоции и преживявания.
"Ябълки" разчита главно на камерното изпълнение на един-единствен актьор - Арис Серветалис, и на един символ – ябълката, като единствена връзка с живата, а не изфабрикувана памет. Филмът е продуциран от Кейт Бланшет, която се влюбила в историята, и показан премиерно на фестивала във Венеция 2020.
