Музикалните биографии са сигурен път към сърцето на публиката и към "Оскар". Достатъчно е да припомним академичните награди на Джейми Фокс за "Рей", на Марион Котияр за "Животът в розово", дори на Рами Малек за посредствения "Бохемска рапсодия" (Хоакин Финикс пък остана само с номинация за отличното изпълнение на Джони Кеш в Walk the Line, засенчен от партньорката си Рийз Уидърспуун). Просто е невъзможно за милионите фенове да устоят на добре направен мейнстрийм филм с гласовете и мелодиите, които помнят.
Същата съдба очаква и младия Остин Бътлър (с малки роли в "Имало едно време в Холивуд" на Тарантино и "Мъртвите не умират" на Джармуш), който е нищо по-малко от великолепен в "Елвис". Актьорът няма смайваща физиономична прилика с Краля на рока - както нямаше такава и Кърт Ръсел в най-добрата биография на Елвис дотук, на Джон Карпентър от 1979 г., заснета месеци след смъртта на легендата. Но неговото отдадено изпълнение е душата на филма. Бътлър разказва в интервюта, че след последния дубъл тялото буквално го е изоставило и е трябвало да влезе в болница за кратко, докато успее отново да се вмъкне в собствената си кожа...
Що се отнася до режисьора Баз Лурман, той е луд фен на Елвис и с тази любов е пропит целият му филм. Но дали ще го харесате, не зависи толкова от това дали също обичате Jailhouse Rock и Blue Suede Shoes. Зависи дали сте фенове на Лурман - авторът на постмодерната "Ромео и Жулиета" с Лео ди Каприо и Клеър Дейнс, на бароковия спектакъл "Мулен Руж!" и на "Великия Гетсби", пак с Ди Каприо. Всичко при него е прекалено, бомбастично, лъскаво, помпозно. Формата винаги надделява над съдържанието в киноразказите му - дори когато зад тях стои икона на думите като Шекспир или Фицджералд.
В "Елвис", приет радушно от повечето критици при премиерата в Кан и накълцан на кайма от малцина (явно предимно британци, които не могат да приемат, че "Бийтълс" не са алфата и омегата на популярната култура), наблюдаваме Лурман в пълно бойно снаряжение - макар пандемията да разтегли паузата между последните му два филма до почти десетилетие. Сценарият в сътрудничество със Сам Бромел и Крейг Пиърс е схематичен и се спира само върху някои основни моменти от биографията на Краля. Представете си филма като един гигантски джубокс, който бълва децибели и пайети. Екранният Елвис прави това, което и истинският умее най-добре - да пее, да пръска енергията си на сцената и да изтръгва крясъци и женско бельо от публиката. Откъслечните по-спокойни сцени служат само зрителят да си поеме дъх от картечния монтаж, който преди 25 години беше запазена марка на Лурман, а в ерата на ТикТок и когнитивното нетърпение изглежда като нещо почти нормално. Затова и образите на съпругата Присила, на майката, чиято смърт оставя незаличима празнина в душата на момчето от Мемфис, на всички наоколо са като картонени декори в неговото представление. Това е филм за мита, не за човека.
Изненадваща слабост е изборът на разказвач - Том Ханкс, в една от редките си отрицателни роли, като диаболичния импресарио полк. Паркър. Ханкс е неузнаваем и по-лошото е, че под плътния грим и протези не разпознаваме и таланта му. Но дори тази смяна на гледната точка не успява да отмести светлината на прожекторите от Звездата. Елвис, а и Бътлър като Елвис са твърде големи и ярки, за да бъдат засенчени от поддържащ актьор.
На фона на толкова измъчени кастинги на чернокожи за космонавти и супергерои сюжетът за бедно бяло момче, израснало с госпъла и блуса на негърските квартали и "откраднало" ритъма им, за да ги изстреля в звездна орбита, е дълбок поклон към афроамериканската култура. Макар при Лурман всичко да е привидно повърхностно, първата част на филма прави прецизен срез на Америка от 50-те години, в която законите за сегрегация и нравствената полиция са инструменти за контрол, а "неприличните" движения на Елвис зад микрофона са сексуална революция. Втората част преминава към по-интимна и драматична територия, а опитите на Пресли да се измъкне от хватката на полковника със своя непокорен дух, талант и креативност ни водят към трагичната развръзка. "Елвис" е история за това колко по-голяма звезда можеше да бъде най-голямата звезда в историята, ако не беше "хванат в капан", както пее в една от известните си песни.
Любопитен факт: най-прочутият американец е излизал извън САЩ само веднъж в живота си: за да отбие военната си служба в Германия. Затова е виновен също полк. Паркър.
YouTube
