Гледали ли сте филм от Тунис? С положителен отговор на този въпрос навярно могат да се похвалят само почитателите на фестивала на киното от Близкия изток и Северна Африка MENAR, чието 14-о издание започна на 14 януари (в арткината на София и онлайн за зрителите от други градове).
"Човекът, който продаде кожата си" обаче не е част от неговата програма, а излиза в редовно разпространение по кината, след като бе част от последния "София филм фест". Филмът на режисьорката Каутер Бен Ханя е доказателството, че дори екзотичен Тунис е по-напред от нас на световния екран - през 2021-ва той бе номиниран за "Оскар" за най-добър чуждестранен филм (първи подобен успех в историята на кинематографията им, но ние и толкова си нямаме).
Историята за млад сириец, който се превръща в жив експонат в европейските галерии, засяга поне две щекотливи теми - за цената на живота на бежанците и за самоцелността на съвременното изкуство. Бен Ханя невинаги балансира умело със злободневното, но филмът ѝ печели на друго ниво - с трагедията на младия влюбен мъж, разделен от любимата си, и със съвременната трактовка на старата история за Фауст, продал душата си на Мефистофел (това е само популярната европейска интерпретация; всъщност легендата за сделка с дявола е хилядолетия по-стара и исторически идва от там, откъдето и персонажът на филма - от Близкия изток).
Сам Али и синеоката Абир (чудесно избраните млади актьори Яхия Махайни и Деа Лиане) разкриват чувствата си в очарователна сцена в раздрънкан вагон в Рака - малко преди да избухне войната в Сирия. Връзката им обаче е невъзможна, според семейството Абир трябва да сключи брак по сметка с дипломат; а Сам бяга към Ливан, за да избегне затвор заради твърде свободолюбивите си изказвания. Докато мизерства там, се среща със своя личен Дявол - художника Джефри Годфроа, с подчертани с черен туш очи и черен маникюр, който му предлага свободно пътуване и охолен живот срещу това да татуира гърба му с произведение на съвременното изкуство: шенгенска виза в огромен размер. Прототип на Годфроа и сюжетната линия е действителният белгийски артист Вим Делвоа, известен със своите живи татуирани прасета, а впоследствие и със скандалната човешка творба "Тим". Липсващата динамика между твореца и творбата на екрана се попълва от фамозната Моника Белучи, с изрусена коса в ролята на меркантилна артмениджърка. Със сигурност нейното звездно участие привлича допълнително внимание към този скромен нишов филм.
Някои от посланията на "Човекът, който продаде кожата си" са твърде декларативни (често Годфроа ги артикулира директно пред камерата, да не би зрителят да пропусне да разбере), а финалът - неочаквано сладникав, но чудесните актьори в останалите роли и фината операторска работа на Кристофер Алун (заснел и ливанския номинант за "Оскар" "Капернаум") правят филма удоволствие за гледане. Той не е така перфидно фин разрез през липсата на хуманизъм у съвременното изкуство и неговите меценати, както например "Квадратът" на Рубен Остлунд, но една сцена в "Човекът... " е почти пълно копие на благотворителната вечеря от последния. Търгът, на който "картината" Сам Али се продава за милиони, осмива пътем и стереотипите за арабските мъже и тероризма. Изкуството може да бъде освобождение, но и капан.
YouTube
