Във Венеция - най-старият кинофестивал в света и първият тази година, състоял се физически след началото на пандемията, една от основните премиери бе филмът "Скъпи другари!" на Андрей Кончаловски, който участва в конкурса за „Златния лъв“. Филмът е базиран на събития, останали засекретени в продължение на няколко десетилетия. През 1962 г. работници в Новочеркаск, недоволни от нарастващите цени и ниските заплати, започват стачка и излизат на мирна демонстрация. Военните стреля по тълпата, в резултат на което 26 души са убити, стотина са ранени, а седем, обявени за подбудители, са осъдени на смърт и разстреляни. В главната роля е съпругата на режисьора Юлия Висоцка. Тя играе партиен работник, който губи дъщеря си по време на събитията. Предлагаме ви няколко отзива от първите критици, видели филма.
Дебора Юнг, “Холивуд Рипортър”
Руският режисьор Андрей Кончаловски съживява държавно организираното клане от 1962 г. над стачкуващи фабрични работници, което се превръща в смразяващата повратна точка в живота на партийната ръководителка Люда (Юлия Висоцка).
Вземайки за модел съветски филми от миналото, “Скъпи другари!” (Дорогие товарищи!) на руския ветеран Андрей Кончаловски посочва момент в историята, в който несъмнената вяра на хората във високоморалните принципи на комунистическата партия се разколебават, когато доказателство за противното лично засяга живота им. Въпреки че на пръв поглед тази драматизация на стачката в съветска фабрика през 1962 г. и последвалите убийства изглеждат далеч от интересите на съвременната публика, изненадващо резонансът на филма спрямо с политическите борби на нашето време.
Макар и да му липсва изобретателността и трогателността, които да го превърнат в новата “Студена война” (полският филм на Павел Павликовски, номиниран за "Оскар" през м.г.), филмът със сигурност предизвиква достатъчно емоции, за да развълнува фестивалната сцена. И в една година, когато конкуренцията във Венеция изглежда привлечена от политически субекти, той може да се окаже един от най-добрите, с голямата заслуга на Юлия Висоцка и нейната необичайно завладяваща игра в главната роля.
Препъникамъкът за много зрители може да бъде решението на режисьора да заснеме историята на стачката в стила на силно цензурираните съветски филми от този период, чак до щастливия край, който умишлено дрънчи на кухо. Идеята е да се потопят зрителите в атмосферата на онова време. И докато висококонтрастната черно-бяла кинематография на Д. П. Андрей Найденов е истинско удоволствие за окото, познатите сцени на сковани другари в заседателни зали, дълги речи и бурно аплодираща публика неизбежно изглеждат старомодно.
Кончаловски и съсценаристът Елена Киселева разглеждат драмата през погледа на 40-годишната Людмила (Висоцка), привлекателна блондинка, закалена от живота жена, която носи строги костюми, верен на партията бюрократ.
През 1962 г. Сталин е мъртъв от доста време, но Людмила все още го помни с умиление и смята, че настоящият премиер Никита Хрушчов е опасен либерал. Дъщеря ѝ, 18-годишната Светка (Юлия Бурова), се подиграва на майка си: „Живеем в демокрация, имаме свобода на събрания и право на протест“. И тя възнамерява да участва в демонстрацията на стачкуващите. Твърдото убеждение на Людмила е, че за нелоялност към държавата, стачкуващите заслужават „ висшата наказателна мярка“. Следва най-лошото.
Кончаловски заснема възстановката на клането, при което са убити десетки и ранени стотици в бързо темпо, и тя удря в стомаха, особено когато Людмила осъзнава, че дъщеря й е изчезнала.
Когато стрелбата спира, започва огромното прикриване. Телата изчезват от моргата и болничният персонал получава заповед да мълчи. Сега вече преди всичко майка, изпълнена с гняв и несигурност, Людмила се сприятелява с офицер от КГБ, който й помага да търси Светка, дори с цената на нарушаване на закона.
YouTube
Ерик Кон, Indie Wirе
Темата на „Скъпи другари!“ ни връща почти 60 години назад: На 2 юни 1962 г. съветски войници откриха огън по работници в град Новочеркаск, протестиращи за по-добри условия на живот. Филмът витае в непосредствеността на бедствието, с ярката черно-бяла сага на служителка на комунистическата партия, чиято собствена дъщеря е изчезнала в хаоса. Изпълнена с гняв и интриги, тази огнена историческа драма от руския режисьор ветеран преразглежда трагедията със свежа непосредственост и й придава човешко лице.
Това лице принадлежи на Людмила (тревожната и напрегната Юлия Висоцка), която от десетилетия е лоялен служител на комунистическата партия. „Скъпи другари!“ я проследява през почти всяка сцена, докато правителството се готви да се справи с първата голяма трудова стачка и последвалата я протестна демонстрация. Сценарият на Кончаловски и Елена Киселева не губи време, представяйки конфликтите в центъра на живота й: като лоялен сталинист Люда наблюдава набиращия сила протест със замръзнало изражение. В същото време се бори с обратната реакция на дъщеря си Светка. И когато насилието взривява протестите, в Людмила обичта към партията се сблъсква с майчинската обич към дъщеря ѝ.
Използването на отчетливи черно-бели изображения напомня за „Студена война“ на Павел Павликовски с начина, по който имитира романтизма на една отминала епоха, като същевременно й придава ироничен контекст. Митът за неуязвимостта на съветската тоталитарна машина не издържа суровата проверка на реалността, тъй като КГБ не успява да спре нарастващите протести, а след убийствата преминава в режим на паника.
Кончаловски не набляга върху насилието, но му придава символична интензивност. Камерата му заснема голяма част от него през счупено стъкло на прозорец, тъй като Людмила помага на ранена жена да намери подслон, а рамката на прозореца в рамката на кадъра прецизно капсулира усещането за капан. По-късно, неспособна да сдържи тревогата си, тя преживява завладяваща трансформация, която помага да си зададе някои очевидни въпроси („В какво трябва да вярвам, ако не в комунизма?“). И позволява на Людмила да се превърне както в символ на променящата се идентичност на страната си, така и в сложна фигура, събуждаща се от лъжите.
„Скъпи другари!“ може да изглежда далеч от зловещото впечатление, което създава руската мощ днес, когато нов набор от опасения относно тайните на властта разтърсват режима. Людмила обаче надхвърля конкретния инцидент. Поглеждайки към бъдещето във финала на филма, тя олицетворява комбинация от надежда и страх в центъра на държава, която скоро няма да разплете този конфликт. Това е филм за миналите прегрешения на Русия, готов за изследване и на по-новите: търсенето на националния дух всъщност никога не свършва, но „Скъпи другари!“ иска да ни каже, че то винаги си заслужава.
Джесика Кианг, Variety
Клането от 1962 г. в Съветския съюз е извадено от своето историческо прикритие в необикновената, първична драма на Андрей Кончаловски.
Как се припомня една срамна и дълго прикривана част от историята? Един от начините е да се направи е с черно-бели изображения, толкова ярки, че да няма къде да се скрие срамът - подвиг, постигнат със зашеметяваща яснота от перверзно красивия и студено гневен „Скъпи другари!“ (удивителният знак е ироничен) на Андрей Кончаловски. Изтънчен и величествен, епичен по обхват и интимен във въздействието си, филмът пресъздава скрупульозно събитията, довели до клането в Новочеркаск и непосредствените им последици. И е ясно доказателство, че не всички кинорежисьори стават невнимателни, когато са обзети от гняв. Някои стават още по-точни и ледено прецизни.
Едно юнско утро през 1962 г. Люда (приковаващата вниманието Юлия Висоцка, една от малкото професионални актьори в до голяма степен събрания от улицата актьорски състав) набързо напуска леглото на своя женен любовник. Дори и в тази ситуация в поведението ѝ има твърда, нетърпелива практичност, а разговорът след секса е за повишените цени на млякото и удължените опашки пред хлебарниците. Но преди да заключим, че Люда е антисъветски настроена, тя отбелязва с трепет колко по-хубаво е било всичко преди Хрушчов. Люда е партиен апаратчик, истински комунист и твърд сталинист. Нейният любовник, който е и непосредствен неин началник в местния партиен комитет, я прекъсва, напомняйки за скандалния характер на подобни разговори: „Получаваме специални партийни дажби, за да не задаваме въпроси“.
...
Огромният държавен механизъм, задействан, за да принуди цялото население да мълчи, за да прикрие този и жесток акт на държавна намеса, би бил впечатляващ, ако не беше толкова неумолимо зъл. И въпреки че Люда е номинално на страната на потисниците и намира невероятен съюзник в местния агент на КГБ Виктор (Андрей Гусев), нейната твърда идеологическа позиция и желязната самодисциплина започват да се рушат, когато дъщеря ѝ не се прибира у дома. Люда се побърква от страх, че дъщеря й е сред жертвите, за които никой не може да говори и дори никой не знае къде да търси.
Монохромната камера на Андрей Найденов е постоянно откровение. Бързото запознаване със следвоенната съветска история (има препратки към ХХ конгрес на партията, на който Сталин е развенчан посмъртно) е бонус, тъй като позволява да изследвате кадъра чисто естетически. Просто лицата на изключително характерния актьорски състав ви принуждават. Дори статистите от тълпата във фона са очарователни за гледане…
Антон Долин, „Медуза“
В първите кадри на "Скъпи другари!" звучи химнът на Съветския съюз, чиито думи са пренаписвани три пъти от Сергей Михалков, бащата на Андрей Кончаловски. От текста първо изчезна стихът за Сталин, след това и за Ленин, но музика е същата и до днес. Дали това е променливост или постоянство? - чуди се Долин и припомня, че от XX конгрес на КПСС, чак до 1977 г,. химнът звучи изобщо без думи. По това време на историческа неяснота, объркване и колебания между предишната строгост и либералното размразяване, се случват и събитията от "Скъпи другари!" - в много отношения финалният филм на Кончаловски.
Първата характеристика на филма, която идва на ум, е „антисъветски“. И е смешно, и е страшно, че 30 години след разпадането на СССР тази концепция все още се използва и не е необходимо да се обяснява. Това означава, че самото това качество продължава да бъде важно, а патосът - значим. Историята за разстрела на мирна демонстрация в Новочеркаск през 1962 г. отдавна не е държавна тайна, за разкриването на която наказанието стигаше „до най-високата мярка“. Дори можете да прочетете за нея в Уикипедия - но все още много малко хора знаят за тази трагедия, само специалисти и “русофоби” (преди ги наричаха автисъветчици). Решението на режисьора да направи този филм вече струва много.
Филмът на Кончаловски за новочеркаските събития (първото систематично и съзнателено обръщане на киното към тях) също се оказа поразително уместен. Предполага се, че авторът не се е замислял за това: като голям творец и артист на своята възраст и статут той отдавна е потопен във въпросите на вечността - нека си припомним филмите му „Рай” и „Грях”, чиито имена са красноречиви. Със сигурност за него "Скъпи другари!" е филм за миналото, изчезнало завинаги.
Кончаловски не разглежда съветската власт като абстрактна и аморфна бюрократична система, а веднага се захваща за работа, втурва се в сърцето на мрака и поразява основната мишена. Филмът е за това, че единственият истински субект на властта у нас (да, и днес също) е КГБ; наричайте го както искате - ЧеКа, ГПУ, НКВД или ФСБ - това няма да промени същността. "Скъпи другари!" е страстен и последователен анти-КГБ филм. Вярно е, че в даден момент старшият оперативен работник на новочеркаското КГБ по принцип е добър човек. Но ужасното е, че както смъртоносните опасности, така и надеждата за спасение в съветската вселена могат да дойдат изключително от агент на КГБ. Така че остава да се търси най-хуманният сред тях.
Във филма има много страшни неща и това е още едно от предимствата му. Най-ужасяващото е не стрелбата, не са арестите или анонимните погребения, а думите, произнесени малко преди финала от героинята, която вече е преминала през ада и изглежда е разбрала нещо важно: „Трябва да върнат Сталин. Без него не става. Няма да се справим“.
