Ако 180-те минути на "Опенхаймер" или 192-те на "Аватар: Природата на водата" са били изпитание за вас, хич не рискувайте с "Убийците на цветната луна". В 3 часа 26 минути това е може би най-дългият филм, излизал в широко разпространение у нас (има и доста по-дълги, но те са били показвани на фестивални или филмотечни прожекции, а често и на части). Може да се разсъждава дали в името на зрителския комфорт не е редно кината да го прожектират с антракт, така както и до днес се прави с дългите театрални или оперни спектакли. В миналото такъв съществува - не само публиката да изпуши по цигара или да задоволи други свои нужди, но и заради техническите ограничения на лентовата прожекция. Но още преди дигитализацията тази практика изчезна, тъй че планирайте внимателно посещението си на новия филм на Мартин Скорсезе. Защото той е майсторско, вълнуващо кино без пълнеж, и ще е жалко някое дребно физическо неразположение да ви развали удоволствието.
Предишният (също толкова дълъг) филм на 80-годишния ветеран на седмото изкуство - "Ирландецът", бе предназначен само за гледане в домашна обстановка по Netflix. "Убийците на цветната луна" е също продуциран от стрийминг платформа - Apple TV+, но заедно с "Наполеон" на Ридли Скот е част от амбициозната им програма да завладеят и кината, така че той получава световно разпространение на голям екран, преди да стане достъпен за абонатите. И двата Скорсезе планирал да заснеме с Paramount, но първия път ги разубедили бюджетните разходи, а втория - смяната на гледната точка в сценария, който първоначално трябвало да следва документалния роман на Дейвид Гран (издаден и у нас първо под заглавие "Убийците от Оклахома и раждането на ФБР", а после преиздаден с името и плаката на филма на корицата). Paramount все пак остава в 200-милионния проект като дистрибутор. В едно съвсем скорошно интервю Скорсезе споделя, че същинската екранизация, в която новосъздаденото Бюро за разследвания има периферна роля, а в центъра на разказа е конфликтът между индианците осейдж и техния бял "Крал", изигран от Робърт де Ниро, всъщност той дължи на суетата на Леонардо ди Каприо. Първоначално Лео трябвало да изиграе агента Том Уайт, поверен в крайна сметка на Джеси Племънс ("Силата на кучето"). Но сценарият е пренаписан и той получава ролята на Ърнест Брукхарт - героя с най-много минути екранно време, племенник и инструмент на зловещия Бил Хейл и съпруг на индианка, родена върху напоени с петрол земи.
"Убийците на цветната луна" е и първият филм, в който Скорсезе събира двете си "музи" от мъжки пол. За десети път той режисира своя връстник Робърт де Ниро и за шести - Ди Каприо. Двамата носители на "Оскар" са се срещали пред камерата веднъж, в "Животът на момчето" (реж. Майкъл Кейтън-Джоунс, 1993), когато Де Ниро е на върха на славата си, а Лео е 17-годишен прохождащ актьор. И да ви кажа, и тогава, и сега сравнението между актьорските им изпълнения не е в полза на старшия.
Партньорството между тримата големи безспорно е пазарният коз на филма. Но може да се поспори дали е нещо, от което "Убийците на цветната луна" непременно печели. В ролята на Де Ниро постоянно си представях други актьори, които щяха да изиграят този архизлодей по-интересно и по-модерно. Поне Ал Пачино и Джо Пеши са ни спестени.
Лесно е да си представиш "Убийците на цветната луна" като уестърн. За това помага завладяващият декор на легендарния дизайнер на продукция Джак Фиск (и костюмите на Жаклин Уест, и операторската работа на Родриго Прието, и музиката на отишлия си през август Роби Робъртсън), поради който началото на филма се гледа с увиснало чене. Експозицията тук продължава приблизително колкото един стандартен филм. Всеки кадър е изпълнен със съдържание, текстура и живот. Толкова е хубаво, че идващите сетне кулминация и развръзка са почти разочароващи. Но в това е силата на Холивуд - да пресъздава американската история и митология, естетизирайки дори най-мрачните й моменти.
Макар да изглежда като неоуестърн, сюжетно "Убийците на цветната луна" всъщност е филм за серийни убийства: индианците осейдж, най-богатите хора на планетата след откриването на петрол в резервата, където са натикани, внезапно и загадъчно започват да измират. Между 1921 г. и 1926 г. са убити над двайсет членове на племето, според някои източници - дори сто. Филмът обаче само маргинално се занимава с разследването на тези престъпления и възмездието над виновниците. Повече го интересуват причините за тях - расизма, алчността, корупцията, лицемерието. Но понеже това е все пак филм на Скорсезе, "Убийците на цветната луна" е също и гангстерски: не са ни спестени кървавите детайли, мутренските жестове и намесата на закона. Освен това е и епос, поради монументалния мащаб на разказа и историческите процеси, които клокочат зад показаното в кадър. Амалгамата от жанрове се е получила чудесно, с фантастичната работа на дългогодишната щатна монтажистка на режисьора Телма Шунмейкър.
Но всъщност "Убийците на цветната луна" се справя най-добре като горчива любовна история. Лили Гладстоун, израснала в индиански резерват в щата Монтана, прави една от най-добрите женски роли във филм на Скорсезе изобщо (а те са 26 на брой и обхващат близо шест десетилетия). Достойнството, което тази жена излъчва със стойката си, и емоционалния спектър, който покрива само с едно мръдване на клепачите (през половината си кадри героинята е тежко болна), са от "Оскар"-ова класа и с изпълнения като нейното хич няма да е трудно на Академията да покрие изискванията си за расово многообразие. Партньорството й с Ди Каприо е първокласно. Той, завърнал се като ветеран от Първата световна война в една променена Америка, в последния час на Дивия Запад, е олицетворение на думите "полезен идиот". Глуповат и алчен, идеална маша в ръцете на коварния си чичо, Ърнест се оказва най-сложният и трагичен персонаж във филма, защото само у него има място и за любов, и за угризения, и за заблуда, и за изкупление. Естествено, Ди Каприо играе като звяр.
И за да не стане този текст почти толкова дълъг, колкото филма - просто идете и му се насладете. Ще ви трябва напролет, когато дойде време да участвате във фейсбук дискусиите за "Оскарите". Предвид неоспоримите му художествени качества, възрастта на режисьора, заслугите за реабилитация на коренното американско население - както и факта, че в "Опенхаймер" няма нито един цветнокож, а в "Клети създания" има далеч повече секс и човешки вътрешности, отколкото старите бели мъже в Академията могат да понесат, - нямам никакво колебание, че го очакват поне десет номинации.
