От векове в света на реалната политика действа принципът "Враговете на моя враг са мои приятели". Тъй като поне през последната декада България е извън реалната политика, тук приятели няма, всички извън "нас" са безпринципни глупаци, а широка коалиция е възможна само и единствено около щедрата държавна софра. При тази ситуация е невъзможна никаква здравомислеща краткосрочна прогноза освен една – ГЕРБ ще векува, а Борисов ще размазва физиономиите на тия, дето не се съобразяват с него, щото това му е много важно.
ГЕРБ увеличава преднината си пред БСП, показват всички допитвания, а социолозите обясняват това с устойчиви комунистически словосъчетания от типа на "заради силната роля на партията и премиера".
В България
няма опозиция, която предявява реални претенции към властта
– дотам го докарахме.
Години наред в градската десница текат процеси на отлюспване и отлъчване, каквито нямаше дори по времето на Фори Светулката. Всяка пролет наличното партийно ядро се топи – едни от местните десни юнаци се озовават на топла служба при Бойко, а някои все пак се добират по естествен път до изборна длъжност, което слага моментален край на активната им политическа дейност. В края на краищата големият успех за българската десница ще се осъществи, когато десетина души се доберат, пълзейки, до парламента. Това са големите надежди, великите мечти на градската десница. Властта за тях не е цел. Врагът на градската десница – управляващата партия – често се превръща в приятел, а останалите врагове на техния враг са и винаги ще бъдат гадни типове, с които е забранено да бъдеш в една стая.
Същата е историята и в левицата – от идването на Корнелия Нинова единствените реални опозиционни действия там са бягството от парламента през февруари миналата година и "гениалната" идея за събирането на подписка, в която да се подчертае, че Бойко Борисов е много, много лош човек. Някои, примерно Румен Овчаров, твърдят, че Нинова искала промени в партията и в държавата. Не знам какво иска Нинова, тя може да иска и световен мир, ама на практика се получава нестихваща партийна тъга, плач и скърцане със зъби...
Така се нижат дните. В рамките на кратки периоди тази власт твори чутовни скандали, но вместо да отиграе тези прекрасни топки, опозицията предпочита да гледа встрани и да говори за собствените си проблеми. В опозицията
"приятелите на моя враг са в партийните ми редици"
Уникална ситуация. На сцената се появява най-богатият българин, който безспорно отвътре познава начина на функциониране на едноличната власт в България. Той е заличен, самоотлъчил се е от банкянската благодат и анатемосан от управляващия клир. Васил Божков започва атака срещу Борисов&ко, от която през ден излизат някакви новини, които в нормален свят биха предизвикали гнева на опозицията и интереса на съдебната система. Т.е., за българската опозиция Божков би трябвало да се превръща във "враг на моя враг". Но като гледам, Божков не се превръща в "мой приятел".
Въпреки че Божков прави това, което десницата не можа да направи след толкова много улични протести, неговият образ в този сектор остава непоклатимо лош. БСП пък упорито се е зазяпала някъде през прозореца, все едно че атаката на Божков не съществува. В определени моменти БСП и ДБ игнорират така ситуацията, както би трябвало да я игнорира ГЕРБ. (А ГЕРБ се дразни, нервничи, тропа с крак.) С това поведение
опозицията пази ГЕРБ,
гледа да не създава излишни ядове на властта, когато тя е под атака.
Какво е по-добре за ГЕРБ от опозиция, която не атакува властта? Има, има и по-добро – това е многобройна и раздробена опозиция, която не се интересува въобще от властта, тъй като има по-важна цел – да се пребори за оцеляването си. В момента от едната страна на уравнението имаме ГЕРБ, а от другата – лющещата се БСП и шепа волни птички божии, които искат да долетят до парламентарните банки. 7-8% електорален вот – това би бил гигантски успех за тях, невероятна проява на народната любов и гигантски шанс да се закачат за шлифера на Борисов.
В момент, в който се заговори за "синхронизация в опозиционните настроения" – като единствена възможност за противопоставяне на неограничената власт на ГЕРБ, на тепиха се появяват една след друга нови партии – цели четири нови проекта! От понеделник Слави Трифонов си има регистрирана партия - "Има такава държава", с която ще се яви на изборите догодина. Мая Манолова, която създаде гражданската платформа "Изправи се.БГ", даде заявка за участие на изборите, но все още твърди, че няма да се занимава с партийно строителство. Дубайският Али Баба също иска да прави някакво "Българско лято", въпреки че това няма как да стане дистанционно. Като изключим четвъртия елемент – неродената партия на Цветан Цветанов, има някакви податки за възможно
събирането на всички тези звезди в единно опозиционно слънце,
т.е. Божков да синхронизира опозицията, като този път даде "подкрепа" на Мая Манолова, която да участва на изборите със Слави Трифонов, примерно. Но това е, първо, хипотеза, и второ – може би крайно недостатъчно усилие за постигане на крайната цел – сваляне на властта. Все пак под "власт" все още се разбира широката неформална коалиция, в която участват не само ГЕРБ и патриотите, но и "Воля", и ДПС, и третата власт, и четвъртата, и широк бизнес кръг.
Единственият път за решителен отпор срещу безцеремонната, самозабравила се власт е широка коалиция на леви и десни. Със сигурност без "синхронизация" на БСП няма как да се мине. Бързо изчистване на вътрешните проблеми и единни действия, широко отваряне за общи действия. Толкова големи политически залитания винаги са изглеждали безпринципни и изкуствени – така е. Но в ненормална ситуация е трудно да работиш с нормални прийоми. Борисов отдавна обезличи властите, държавата е сведена до някаква бащиния, а управленският му модел съвсем замяза на организирана престъпна група. Нищо читаво не расте в сянка. Ако нищоправенето продължи, ще продължат да излизат същите резултати на изборите.
Затова тези, които искат да свалят Борисов, е добре да заговорят на един език. После ще се разделят, това е ясно.
