В дипломацията е еднакво важно да знаеш какво, кога и пред кого да говориш, както и какво, кога и пред кого да премълчиш. Това са умения, които се овладяват след дългогодишна практика в дипломатическата служба. Неслучайно професионалистите в тази област биват наричани „дипломати от кариерата”.
От тази гледна точка няма кой знае какво да очакваме от настоящия ни външен министър Екатерина Захариева. Едва ли е останал човек у нас, който да помни защо премиерът Бойко Борисов избра пълен аматьор като нея да оглави българската дипломация. Ако се помъчим сами да търсим мотивите му, няма да открием друго освен близостта на Захариева до ГЕРБ (датираща от времето, когато работеше за администрацията на президента Росен Плевнелиев). Липсата на квалификация можеше да й бъде простена, ако имаше поне някакъв опит по отношение на международната политика. Ала го няма.
И когато обкръжението на Захариева не може да компенсира недостатъците й,
тогава се получават гафове – като интервюто, което първият ни дипломат даде за немското издание „Ди Велт”. То ще се запомни единствено с несполучливия й опит да разобличи тъмната страна на Северна Македония – носталгията по комунистическа Югославия. Заслужава си думите на външния ни министър да се цитират изцяло: „Те бяха и доста брутални към мен, когато се осмелих да критикувам честването на 40-годишнината от смъртта на един от най-мрачните диктатори – Тито, който е убил до 1.7 млн. души в бивша Югославия за по-малко от десет години. И все още го почитат. Кметът на Скопие (Петре Шилегов – бел.ред.) е партиен приятел на Заев (Зоран Заев, премиерът на Северна Македония – бел.ред.). След това вече не бях толкова популярна там. Но това е все едно кметът на Берлин да предложи да се чества смъртта на Хитлер.“
Ясно е, че целта на интервюто пред известната германска медия е да популяризира българската позиция. Безспорно е, че отчаяно се нуждаем от това. Каузата ни е слабо позната и трудно разбираема за останалите страни-членки на ЕС. В западните столици смятат войната между София и Скопие за дребнава разпра между периферни народи, която спъва големи геополитически кроежи за бъдещето на Европа. Това прави позицията ни особено уязвима в момента, когато водеща членка на съюза като Германия се опитва да даде тласък на европейската интеграция. Защото вече не става въпрос за двустранен проблем между България и Северна Македония. А за казус с европейски измерения, тъй като препятства разширяването на ЕС.
Затова накрая се оказа, че ние сме лошите герои в тази история –
като спряхме старта на преговорите между съюза и Северна Македония, излезе, че пречим на европейското обединение. Несъмнено с това София е подразнила Берлин. Там очакваха, че немското председателство на ЕС ще открие триумфално началото на преговорите до края на 2020 г. В Скопие пък разчитаха, че кабинетът „Борисов” няма да се осмели да разочарова близките си германски партньори. В България обаче надделяха други съображения – наближават избори, а нашите управляващи са наясно, че рейтингът им пада заради кризата, както и че повечето българи силно се дразнят от арогантността на комшиите. Затова правителството ни отказа да даде зелена светлина за старт на преговорите. Екатерина Захариева изглежда е сметнала, че трябва да обясни действията на България на немската общественост, която няма идея какво делим със Северна Македония. И реши да даде такова обяснение чрез „Ди Велт”.
Ползата от медийната изява на Захариева обаче е най-малкото спорна. Сравнението на Тито с Хитлер (неособено коректно, между другото) само ще уязви и раздразни югославските носталгици в Скопие. В същото време обаче свали българската държава на същото ниско ниво, на което се намират и българомразците от другата страна на границата. Освен това подобни зле подбрани нападки рискуват да ни навредят пред членки на ЕС като Словения и Хърватия. Това са бивши югорепублики, където споменът за Тито е жив, а позицията на македонистите е по-благосклонно приета от нашата.
По-важното е, че дори премерените изяви пред чуждите медии не стигат.
Българската страна трябва да привлече за нашата кауза историци, политици и неправителствени организации с международен авторитет. Само така може да получи тежест, каквато в момента й липсва. В Скопие разбират значението на подобна подкрепа и промотират позицията си пред всеки, който е склонен да ги изслуша. И успешно създават впечатлението, че само инатът на София възпира разширяването на ЕС. Това настроение изрази наскоро Мадлин Олбрайт, бивш държавен секретар на САЩ. В американския конгрес Олбрайт публично определи българската позиция като „трагедия, породена от вътрешни причини”. А ние откъде ще намерим политик на световно ниво като Олбрайт, който да обясни защо правим това, което правим?
Международна подкрепа по всички възможни канали – политически, интелектуални и др. – това е факторът, който може да повлияе върху европейските правителства. Тяхното мнение българската държава трябва да обърне в своя полза. Защото политиците и дипломатите реално взимат решенията по евроинтеграцията – не широката общественост в чужбина, която (може би) чете „Ди Велт”.
Дори и Захариева да разбере това, едва ли нещо ще се промени.
По македонския въпрос нейната отговорност е поделена с вицепремиера Красимир Каракачанов. Така реши Бойко Борисов, очевидно за да запази стабилността на коалицията си като задоволи желанието на съюзника си да се намесва пряко във външната политика на страната. А Каракачанов явно използва възможността, за да повдигне реномето на своята партия ВМРО, която е застрашена да изпадне от парламента. Затова и не пести тежките думи спрямо Скопие – пред българските медии, за да го чуят българските избиратели, разбира се, на него "Ди Велт" не му трябва. С такива водачи каква дипломация можем да очакваме?
