Казват, че във време на изпитания хората имат нужда от по-лека, неангажираща музика. Също така в тези моменти се забелязва завръщане към музикалните класики, защото създават усещане за сигурност и солидна основа. Когато преди седмици изслушах за първи път Secrets Are the Best Stories - съвместния албум на вокалиста Кърт Елинг и пианиста Данило Перес, се смутих. С този проект Елинг продължава да търси отговори на неудобни въпроси за състоянието на обществото, в което живеем. Първият сингъл от албума - Song of the Rio Grande (for Oscar and Valeria Martínez Ramírez), ме провокира да потърся повече информация за Оскар и Валерия Рамирес, на които е посветена песента. Двамата се оказаха салвадорско семейство - баща и неговата почти 2-годишна дъщеря, които в търсене на по-добър живот се удавят, опитвайки се да преминат реката Рио Гранде между Мексико и САЩ. Фотографията на безжизнените им тела, изхвърлени на брега, е обиколила медиите по целия свят през лятото на миналата година. Един кадър, по-разтърсващ от хиляди думи, непоносим за гледане, и една песен, която удължава безмълвието.
Под въздействие на тревожността, след като чух Secrets Are the Best Stories, се запитах кой в този толкова труден момент за цялото човечество ще има достатъчно сили, енергия и търпение, за да чуе, осмисли и оцени този хубав, но толкова сериозен албум. После го изслушах още веднъж и установих, че в същността си записите са много комуникативни. Вероятно защото музиката е представена през призмата на хуманността и идеята, че всички сме свързани както чрез общите ни радости и постижения, така и чрез колективните ни тъги и травми. Сегашният горчив опит с коронавируса ни напомни отново: колкото и да не искаме, ние сме свързани и чрез телата си - чрез тях се задават определени норми за обществено здраве, а имунитетът е пространство, което споделяме и което изисква общите ни грижи.
Колкото и сериозна музика да е джазът, той няма как да ни отблъсне в тези трудни времена, защото притежава някои вечни качества и има силата да ни утеши и да ни преведе през всичко това, което преживяваме. В период на социална дистанция джазът ни носи жизненоважното усещане за принадлежност и обмен и може да ни спаси от преминаване към нежеланата крайност, каквато е социалната изолация. Неслучайно ще чуете мнозина да определят джаза като универсален език. На него се общува отвъд езиковата бариера, културните различия, възрастта, опита и социалния статус.
Важен елемент от този език са джаз стандартите
– основно познание за музикантите, а за публиката по целия свят - любими и добре познати теми. Няма значение дали пътят ще ви отведе до джаз клуб в София, Лондон, Париж, Ню Йорк или Токио – заради тази богата колекция от стотици заглавия музикантите винаги могат да се включат свободно в някой джем сешън. „Ние използваме тези песни, за да общуваме с хора, които не познаваме, но също така и като средство да продължим да експериментираме“, казва пианистът Джейсън Моран в серия от поредицата In the Studio в YouTube.
Заради обстоятелствата през последните седмици саксофонистът Джошуа Редман общува на този универсален език основно с почитателите си в Instagram. През няколко дни той публикува кратки видеа със свои изпълнения от дома си в Бъркли, Калифорния. Удивително наситена комуникация чрез музикални фрагменти, не по-дълги от минута. „Винаги когато публикувате нещо в Instagram, един живот по света е спасен. Никога не спирайте!“ – призовава почитател на Редман.
Още в самото начало на заплахата COVID-19 Джошуа избра да изпълни Over the Rainbow. Тази прочута песен, която звучи във филма „Магьосникът от Оз“ с участието на Джуди Гарланд, възпява имагинерно място отвъд дъгата, където мечтите се сбъдват, а проблемите внезапно престават да съществуват. Посланието е ясно, въпреки че остава загадка дали зад избора на Редман няма още по-дълбоки мотиви. Дъгата присъства в митологиите, в различни култури и дори в християнството, а ЛГБТИ общността я използва като свой символ в борбата си за видимост, приемане и равни права. Тези дни образът на дъгата се превърна в още по-ярък символ на надеждата, солидарността и в израз на благодарност - първо в Италия, където през март по прозорците се появиха първите ръчно изрисувани дъги, а после и в цяла Европа и САЩ. Чрез тях децата се свързват, макар и индиректно, със своите приятели, с които не могат да се срещат и да играят заради спазването на социална дистанция.
COVID-19 нанесе тежък удар върху общността на джаза
по най-различни начини. Срещите със смъртта зачестиха. Простихме се с Ману Дибанго, Уолъс Роуни, Елис Марсалис, Бъки Пицарели, Лий Конитц... В тяхна памет наскоро Джошуа Редман изпълни носталгичната песен I’ll Be Seeing You. Тя е била част от репертоара на Бинг Кросби и Франк Синатра, а миналата година за една от своите мисии на Марс НАСА избра да изпрати версия на Били Холидей от 1944 г. Едно от видеата на саксофониста ми подсказа, че днес четем и слушаме по нов начин песента Alone Together на творческото дуо Артър Шварц и Хауърд Диц. Няколко стиха от нея в превод на Манол Пейков:
"Като морето е дълбока любовта ни.
На ръст е колкото любов голяма.
Ще устоим на бурите на непознатото.
Ако сами сме заедно".
Миналата година в рамките на вече традиционния Джаз конгрес в Ню Йорк беше представена дискусия на тема „Джазът в трудни времена“, в която участие взе и пианистът Виджей Айър. През 2013 г. той издаде албума Holding it Down: The Veterans' Dreams Project, по който работи заедно с поета Майк Лад и ветерани от войните в Ирак и Афганистан. Този тип проекти никога не постигат комерсиален успех и не се радват на особен интерес от страна на медиите и организаторите на концерти, но удовлетворението и успехът от реализирането им се крие другаде. Подобен тип музика е опит за разговор, който е важна част от лечебния процес за осмисляне травмите на общността. Виджей Айър разказва, че след една среща със студенти е получил много любопитна обратна връзка. Студентка, чийто баща е участвал във войната в Ирак, когато е била още дете, е споделила, че не е могла да разбере преживяното от него, преди да чуе този албум. Тя твърди, че когато слуша думите към музиката, сякаш чува баща си, който й говори.
Басистът Крисчън Макбрайд си спомня, че в деня на атентатите от 11 септември 2001 г. е трябвало да изнесат концерт със Стинг в Европа. Прекъснали внезапно репетицията си, за да изгледат шокиращия репортаж по телевизията. След това Стинг е попитал членовете на групата какво смятат - дали трябва да отложат концерта. Музикантите са взели решение да свирят въпреки обстоятелствата, защото само така могат да помогнат за лечебния процес – на самите себе си и на хората в публиката. „Ние, музикантите, свирим за всеки. Надяваме се, че така ще отмием някакви нива на болка, тъга и тревожност. Това е, което прави музиката.“
Днес ситуацията е по-различна, защото музиканти и публика не могат да общуват по обичайния начин. Нямаме възможност и да поплачем на рамото на другия, както споменава самият Макбрайд. Днес разчитаме на технологиите, за да поддържаме необходимото усещане за свързаност. Обикновено се смята, че скърбим за хора, които безвъзвратно сме загубили. Според психолозите емоциите, които изпитваме в момента, наподобяват реакция на траур, защото
скърбим за света такъв, какъвто сме го познавали;
скърбим и за сигурността, която внезапно ни беше отнета; скърбим и за бъдещето, за което сме вярвали, че е в нашите ръце. Според терапевтката и авторка на книги Клер Бидуел Смит съвременната култура трудно се справя с уязвимостта. И ако в живота изпитваме голям дискомфорт, когато се почувстваме крехки и слаби, то уязвимостта е нещо напълно естествено за джаз музиката. „Джазът не се срамува да признае своята уязвимост“, казва големият пианист Хърби Хенкок. Нека се опитаме само да си представим какво е да заставаш всяка вечер пред различна публика и да импровизираш пред нея. „Не е лесно да се „разголваш“ пред хората и да изкарваш навън всичко, което е в теб“ – пише и Антони Дончев в есе за Джаз ФМ радио през 2017 г.
В изминалите дни прочетох десетки истории на хора, които са успели да се преборят с коронавируса. Физическите болки и неразположения са само едната страна на кошмара. Другият е не по-малко болезнената, непоносима самота, породена от пълната изолация. Джазът е антоним на самотата и също така е неин антидот. Хърби Хенкок прекрасно обяснява това: „Джазът е музика за човешкия опит. Той е за възможността хората да превърнат най-тежките житейски обстоятелства и борби в нещо креативно и конструктивно... Той е за разговора, за споделянето, за сътрудничеството. Той се случва в момента и в чистата си форма не осъжда. Всички искаме да живеем в свят на джаза, в който можем да работим заедно, да импровизираме заедно, да не се страхуваме да сме активни и да се изразяваме.“
А ето ги и думите на Джошуа Редман: „Джазът не е само умалени квинти, увеличени деветки, метрически подразделения или акордови замени. Джазът е чувство, общуване, честност и душа. Джазът не e предназначен да заблуждава ума. Джазът има за цел да обогати духа. Джазът може да донесе радост. Джазът може да предизвика меланхолия. Джазът може да зарежда с енергия. Джазът може да успокоява. Джазът може да те накара да поклащаш глава, да пляскаш с ръце и да потропваш с крака. Джазът може да те остави смаян и хипнотизиран. Джазът може да бъде мек или твърд, тежък или лек, хладен или горещ, ярък или тъмен. Джазът е за вашето сърце.“
