Първата вълна вече е минало, хиляди са погребани. Градът, който беше епицентърът на пандемията от коронавирус, днес търси оцелелите. Местната болница отново взема кръвни проби, преглежда сърца, сканира бели дробове, разпитва как е животът. Със скорост 20 пациенти на ден Бергамо прави опит да измери какво наследство остави коронавирусът.
-----
"Как се чувстваш?", пита лекарят следващия пациент, който влиза в кабинета - жена на 54 години, която все още не може да изкачи един етаж, без да се задъха. "Като че ли съм на 80", отговаря пациентката.
Преди шест месеца Бергамо се превърна в шокиращо предупреждение за мощта на вируса. Сирените на линейките огласяха с воя си нощта, а пред болницата стояха строени военни камиони за изнасяне на труповете. Градът драматично овладя разпространението на вируса, но днес отправя към света ново предупреждение, този път за дългосрочните последици от болестта, от която възстановяването изглежда все по-непълно и невъзможно.
Тези, които оцеляха в първата вълна през март и април, днес имат отрицателни резултати. Вирусът официално е напуснал техните тела. Но въпреки това, когато лекарите ги питат "Чувстваш ли се оздравял?", повечето пациенти отговарят с "Не!".
Здравните досиета на прекаралите заразата днес са в основата на мащабно медицинско проучване. Лекарите в Бергамо предупреждават, че заболяването несъмнено оказва поражения върху цялото тяло, но оставя драстично различаващи се проблеми от един пациент на друг. При първите 750 пациенти, преминали скрийнинга, 30% все още имат видими поражения в дробовете и затруднения при дишане. При 30% от оцелелите вирусът е причинил възпалителни процеси и съсиреци в кръвта, които водят до блокажи по артериите и сърдечни аномалии. Една малка част продължават да са изправени пред опасността от органна недостатъчност.
Отвъд тези сериозни проблеми, лекари от болницата "Папа Йоан XXIII" споделят, че се сблъскват с цяла галактика от разнообразни оплаквания, на които не знаят какъв хоризонт да дадат - болки в краката, гъделичкане в крайниците, косопад, депресия, тежка хронична умора.
Част от пациентите, разбира се, имат съпътстващи заболявания, но според медиците не става въпрос за нова версия на стари болежки. "Говорим за нещо ново", обяснява Марко Рици, шеф на инфекциозното отделение на болницата в Бергамо. Да вземем 65-годишния Джузепе Вавасори. Той развива загуба на краткосрочната памет и сега ежедневието му се ръководи от планина жълти бележки и написани на ръка напомняния с имена и телефонни номера, за да може да продължава да ръководи своето погребално бюро. Пост-ковид, ядрено-магнитен резонанс показва лезии на мозъка.
Друг преживял коронавируса - 61-годишният Гидо Падоа, се възстановява достатъчно, за да си позволи даже ваканция това лято. Но всеки ден той има нужда от допълнителни 4 часа сън и често заспива изведнъж посред бял ден, с глава върху клавиатурата. Други пациенти, които преди Ковид-19 не са имали нужда от чужда помощ в ежедневието, днес са така омаломощени, че идват на преглед с инвалидна количка или подкрепяни от роднини. Четирима от пациентите са били в толкова изтощено състояние, че не са успели да издържат няколкочасовото изследване и вместо това са се озовали в залата за спешна помощ. В други случаи човек идва, след като е преминал през най-лошото - кислородна подкрепа, интубация - и изглежда съвсем добре. Според лекарите това е една от загадките на вируса - как за едни възстановяването може да бъде бързо, а за други - брутално.
Серена Вентурели, инфекционист в болницата, разказва за мъж на над 80 години, който дава вид на напълно оздравял. Синът му, който също е прекарал Ковид-19, обаче все още е зле. Когато Вентурели се опитва да уговори часове за преглед на бащата, той отказва с обяснението, че няма време за лекари - твърде е ангажиран с грижите за своя син.
Изследванията в Бергамо се ръководят от същите лекари, които през март караха кошмарни дежурства по 14 часа, когато леглата не достигаха за всички пациенти и когато те самите падаха в плен на вируса. Днес - само с по една маска, медици и пациенти са заедно по начин, който беше невъзможен преди месеци. "Чувствахме се морално задължени да ги потърсим отново - обяснява Вентурели, която е една от инициаторите на мащабното проучване, започнало през май. - Тогава ни връхлетя същинско цунами. Това, което преживяхме през март, беше трагедия, надхвърляща нормалните стандарти на лекарската професия".
През март Бергамо беше място, в което се чакаше по шест часа за линейка и 16 часа за прием в спешно отделение. В един момент в болницата имаше 92-ма на вентилатори - днес са 143 за цяла Италия - и толкова много пациенти се нуждаеха от асистирано дишане, че кислородът се помпаше през импровизирани приспособления. Впоследствие скрийнингът за антитела показва, според правителствени данни, че една четвърт от населението на Бергамо, което е 1.1 млн. души, са се срещали с вируса.
Еудженио Полети, хирург в болницата, се заразява с коронавирус през март и изкарва осем дни на кислородно подаване. Полети отлично съзнава, че има нужда от този кислород, защото без него се задушава. И въпреки това кислородният апарат така го дразни, че многократно прави опити да го откачи. Налага се лекарите да го упоят. В средата на май Полети се възстановява почти напълно и се връща на работа. От болестта му е останало наследство - едно едновременно странно и прекрасно усещане, което го връхлита по всяко време, дори докато оперира - това е усещането, че белите му дробове работят. "Тогава си поемам дълбоко въздух и чувствам невероятно облекчение", споделя Полети.
"В съзнанието ми е запечатана една сцена от спешното отделение - разказва главната сестра Моника Касати. - Отвън чакат осем линейки, а вътре хора плачат, стенат и се борят за глътка въздух. Тези звуци те отвеждат към Дантевия Ад".
Болницата приема само най-тежките случаи и за да се справи с потока от нови пациенти, понякога се принуждава да изписва хората преди да са се възстановили. Това се потвърждава впоследствие, когато болницата започва да прозвънява пациентите си, за да провери как са. Освен 440-те души, починали в болницата, още 220 пациенти са загубили битката у дома си, след като са били изписани.
Изследването в Бергамо е едно от много по целия свят, чиято цел е да разберат трайните поражения от коронавирусната инфекция. Германски лекари установяват при изследване на 100 пациенти, прекарали Ковид-19, че почти 80% проявяват сърдечни аномалии няколко месеца след оздравяването си. В ход са и други проучвания, специално насочени към неоздравяващите - пациентите, които месеци наред се оплакват от умора и други симптоми, въпреки че понякога са карали на крак болестта.
Все пак медиците в Бергамо виждат повод за оптимизъм в резултатите от своите наблюдения, особено на фона на тежката криза през март и април, когато болните бяха лекувани на принципа на пробата и грешката. Според тях дишането на пациентите постепенно се подобрява, въпреки че пораженията по дробовете са непоправими. Не е установен нито един човек, който да продължава да вдига температура. "Много от тях идват за пореден път, и сега са в по-добро състояние отколкото бяха през май", казва Катерина Конти, пулмолог.
За тези, които вече могат да се завърнат към предишния си живот, последната бариера е да преодолеят самата травма - спомените за престоя в болницата сред толкова много смърт. Падоа, който е фотограф по професия, си спомня как е слушал стенанията от съседните легла на хората, които се борят за глътка въздух и как болничните работници отнасят телата на починалите и сменят чаршафите, за да посрещнат следващите пациенти. Тъй като и неговите дробове са били на ръба на тоталния срив, Падоа не смее да затвори очи от страх, че ще спре да диша. В този момент на помощ му идва опитът от времето, когато е бил парашутист. Под кислородния шлем, докато апаратурата свисти и издава звуци, Падоа си налага да стои буден в продължение на пет денонощия. "Сякаш си на висока планина през зимата - описва той. - Ако заспиш, умираш."
Но някои от най-тежките случаи, като 55-годишния Мирко Карара, не виждат никакво спасение на хоризонта. Карара идва на последващ преглед в края на август, когато вече се е завърнал в дома си в покрайнините на Бергамо. Започнал е да ходи отново на работа - като мениджър в компания за военни части. Но Карара трябва да свикне и с драстичните промени в своя живот. Прекарва почти месец в медицинска кома. По средата на тази кома е трансфериран с германски медицински самолет до болница в Кьолн. Там лекарите установяват, че дробовете му не просто са поразени от вируса, но са развили и гъбична инфекция. Свалят го от вентилатора, после отново го интубират, когато дробовете му колабират, след това пак го свалят.
Когато най-сетне се прибира в Италия, за да продължи лечението си в рехабилитационен център, вече излязъл от кома, е отслабнал с над 20 кг. Трябва да се учи наново да преглъща и да стои изправен. Но дори с това е убеден, че ще се справи, докато докторите не му казват още нещо. Цялата травма от ковида - вентилацията, лечението, съпътстващите инфекции, означават, че в дробовете му са останали мехурчета, заразени с гъбички, всяко едно от тях като бомба, която заплашва да го довърши. "Когато ми го казаха, се разплаках - разказва Карара. - Дотогава вярвах, че все някога ще мога да оздравея".
Карара казва, че мехурчетата са като Дамоклев меч. Първият удар идва през юни, когато започва да кашля и нивата му на кислород се сриват. Приятелката му го откарва в болницата. Там го интубират. Месец по-късно кризата се повтаря. Когато го викат за преглед по линия на изследването, Карара пристига с един наръч медицинска документация. Правят му като на всички други CT скенер, ехокардиограма и кръвни изследвания. Когато му дават да попълни въпросник как се справя и как се чувства, Карара навсякъде отбелязва средното квадратче - умерено, добре, окей. "Излъгах", обяснява той. Не признава колко дълбоко е отчаян, не споменава чувството на вина, че е предал вируса на баща си, който не успява да го пребори. Премълчава безсънните нощи след изписването от болницата. След третата такава нощ, приятелката му отива до аптеката за приспивателни, а той се съгласява да ги взема, защото те му дават за кратко покой на ума. Шест месеца след заразяването си с Ковид-19, Карара знае, че пораженията върху белите му дробове никога няма да се махнат. Знае, че е въпрос на време да се озове отново в болницата. "Трябва да живея с този ужас", казва той.
