Държането под арест на екс-министъра Нено Димов е всъщност форма на жертвоприношение, което цели да успокои духовете и да уталожи желанието за възмездие. Прокуратурата е в правото си да търси наказателна вина по казуса “Перник”, но не е ясно защо един човек трябва да прекарва дните си в затвора, докато тя върши тази работа. Има други мерки - подписка, гаранция и т.н., които биха били достатъчно обезпечение за извършването на необходимите следствени действия. Специализираният съд обаче е преценил друго, макар че основанията за неговото решение остават неразбираеми. Нито е вероятно Димов да извърши ново престъпление, нито пък може да повлияе на следствието, тъй като вече беше отстранен от поста си. В крайна сметка става дума за член на обществото, в чиято биография няма нищо, което да предполага такава строга мярка за неотклонение.
Сложен казус
Още повече, че казусът "Нено Димов" е доста сложен. Той е обвинен в умишлена безстопанственост за това, че е давал разрешение за промишлено ползване на води от язовир “Студена”, макар да е имал информация за критичното намаляване на нивото му. Да, това със сигурност е сериозна политическа и управленска грешка. Както виждаме, да оставиш голям град без питейна вода е и предпоставка за политическа криза. Но политическата отговорност е по принцип колективна - тя се споделя не само от министъра, но и от целия кабинет и парламентарното мнозинство, което го подкрепя.
В кабинета “Борисов 3” Нено Димов стана символ на една особена политика по отношение на околната среда - политика, която даваше приоритет на бизнес интересите. В почти всички случаи министърът заставаше именно на страната на бизнеса (справка: “Банско”). Точно тази политика катастрофира в Перник и в други градове, защото се оказва, че правителството е трябвало да бъде загрижено повече за опазването на водните и питейни ресурси, отколкото за интересите на индустрията и на множеството частни ВЕЦ-ове. Но политическата отговорност за този провал не може да се ограничи до Нено Димов. Тя засяга и премиера, и правителството, и управляващото мнозинство.
Наказателната отговорност е нещо различно. Тя е индивидуална и не се носи за провеждане на определена политика, а за конкретни нарушения на закона. И докато политическата отговорност се поема чрез оставки, демократични процедури и избори, наказателната се търси от органите на съдебната власт. По закон (чл. 62 (1) от Закона за водите) Нено Димов е бил длъжен да вземе предвид следните обстоятелства и фактори, когато е давал разрешение за водоползване:
“1. предвижданията на влезлите в сила планове за управление на речните басейни;
2. съвместимостта с обществените интереси и придобити права, в това число нуждите на населението от района на водовземането;
3. съответствието с изискванията за опазване на околната среда, регламентирани от международни договори и вътрешното законодателство;
4. възможността за съвместно използване на съществуващите и предвижданите за изграждане съоръжения за исканото водовземане и/или ползване;
5. наличните водни ресурси по количество и качество;
6. съответствието на заявеното водно количество с целите на водовземането;
7. наличието на други възможности за задоволяване на искането за водовземане и/или ползване”.
Този списък показва, че разрешението се дава на базата на комплексна оценка на обществения интерес, като един от елементите на този интерес е „нуждите на населението от района на водовземането”. Очевидно преценката на министър Ненов е била погрешна, очевидно е подценил нуждите на населението, но значи ли това, че неговата преценка представлява нарушение на цитирания чл. 62? В крайна сметка в една демокрация определянето на точния баланс на обществените интереси е политически проблем, който трябва да се решава от демократично избрани, а не магистратски органи. Това е базов конституционен принцип на разделението на властите.
Нещо повече: нека си представим за момент, че Нено Димов беше спрял водата за “Стомана” и беше оставил хора без работа. Щеше ли и тогава да носи отговорност за умишлена безстопанственост, но този път за щети, причинени на осигурителната система и събирането на данъци например? Ако всяка управленска грешка я трансформираме в наказателна вина, то тогава при трудни решения, при които се прави сложен баланс на интереси, каквото и да направи даден управник, все ще нанесе някаква щета. А тя може да стане основание за обвинение в “умишлена безстопанственост”. Което вече е очевиден абсурд.
Ситуацията се усложнява и от едно принципно изискване на Закона за водите. Според член 2а, „определяне на правото на всеки гражданин на достъп до вода за питейно-битови цели като основна жизнена потребност е приоритет на държавната политика и на политиката, осъществявана от органите на местно самоуправление". Този член трябва да е обица на ухото на всеки министър на околната среда, който би следвало да приоритизира “основните жизнени потребности” на населението при оценката на обществените интереси.
Рецидив на примитивизма
В крайна сметка съдът ще прецени дали в казуса “Перник” е имало конкретно нарушение на закона, което да стане основание за понасяне на наказателна отговорност. Но този казус повдига важни проблеми, стигащи до конституционни принципи като разделението на властите и съотношението между политическа и наказателна отговорност. И докато тези важни проблеми преминават през различните инстанции на съдебната система, не е редно един човек да стои затворен - като един вид жертвоприношение, целящо да успокои общественото напрежение.
За съжаление случаят „Нено Димов" не е единственият, при който обществото ни се свлича до примитивизма на наказателните жертвоприношения. Компютърният специалист Иван Тодоров, обвинен за другото голямо “изтичане” - този път не на вода, а на данни от НАП, отново беше оставен в ареста - със странните обяснения, че поради интелектуалните му способности и компютърните му умения опасността не била отпаднала. С право тази аргументация възбуди множество критики.
Тези два случая (и не само те) демонстрират, че специализираният съд рискува да се превърне в гумен печат на исканията на прокуратурата. Или пък просто е твърде подвластен на обществени искания за „възмездие” на всяка цена. Само че една правова държава трябва да се води от закона и да уважава индивидуалните права. Жертвоприношенията и търсенето на “възмездие” въпреки закона са просто рецидив на примитивизма.
