- Г-н Симеонов, можем ли да очакваме подобен резултат като в Унгария, където тази седмица управляващата партия на Виктор Орбан изгуби местните избори в Будапеща, както и в други градове на страната? Нашият местен вот е след седмица.
- Резултатът ще покаже дали можем да правим аналогии. Но по принцип те са опасно нещо, затова и не се ангажирам с твърди прогнози. Не бих сравнил премиера Бойко Борисов с Орбан или Ердоган. Последните двама действат по-скоро силово, докато Борисов е доказал, че се мъчи да управлява балансьорски. Те повече се налагат, а той в общи линии се опитва да се хареса. И това го отличава от Орбан и Ердоган. Затова и не бих търсил пряка аналогия.
- А ако потърсим косвена?
- Ако търсим косвена аналогия, то трябва да изчакаме да видим какво ще се случи на балотажа, тъй като той е най-вероятният сценарий, особено за София. Затова е интересно дали няма да се сформира общ фронт срещу управлението на ГЕРБ. В София по-скоро се гласува политически, въпреки че кампанията се случва за градската среда, а не толкова за политика. В столицата се гласува предимно политически и технологичните вотове не могат да повлияят чак толкова.
Нека не се лъжем. Това, че има известна интелектуалска критика, даже понякога погнуса от модела, който ГЕРБ представлява, съвсем не означава, че се отнася и за другите големи части от населението на България. Безспорно най-големият коалиционен партньор на ГЕРБ са европейските фондове и населените места се подобряват на външен вид именно благодарение на средствата от тях. Да, само на външен вид, но се харесва на доста хора. Което притъпява донякъде желанието за промяна.
- София не е България, така ли?
- Не че София не е България. Но не е Будапеща, нито Истанбул. Или поне не съвсем. Затова нека да изчакаме резултата от изборите.
В същото време София е и България. По две важни причини. Много важен символ е. И второ - по-голямата част от българите дойдоха да живеят в столицата. Тоест митът, че в столицата решава либералната прозападна общност, вече не е много верен. Справка - 25-и МИР, където тази общност остана четвърта след Ангел Джамбазки.
В София има представителна извадка на политическите настроения в страната. И в този ред на мисли - да, София донякъде е България. Казвам го с горчивина, защото не би трябвало да е така в една нормална страна.
Вотът в столицата не е чак толкова зависим от дясната либерална общност, както е модно да се смята. Зависим е и от популизъм, и от национализъм и т.н. Сиреч все повече прилича на страната.
- Казвате, че Борисов балансира. Но като че ли му е все по-трудно.
- Получава му се на Борисов този баланс, след като управлява 10 години. Той е един от най-дълго останалите на власт. Погледнете какво прави и в момента. Мъчи се да балансира между националисти и ДПС. Сега го няма цветановския проевропейски крак, образно казано, и все пак успява да балансира небалансируемото. Как се балансира между националисти и етническа партия?! Разбира се, вече има ерозия, изхабяване.
Напоследък Борисов изглежда по-скоро безсилен, отколкото силов играч.
- Защо безсилен?
- Струва ми се, че понякога е заложник. Търпи негативи заради хора, които се борят за неговото внимание. Наскоро Борисов каза - „главанаци“, като имаше предвид всички онези, които от негово име упражняват или се опитват да упражняват властта. Вече се появиха теории, че той изпуска държавното кормило. Не съм убеден, че е точно така. Има обаче обстоятелства, с които той не може да не се съобразява.
- Казвате популистки, националистически формации. Имат ли някакъв реален шанс за успех или по-добро представяне на вота?
- Ако наблюдаваме внимателно какво се случва, ВМРО има положителна инерция през последните години. Партията сама вкара двама свои представители в Европарламента. Ако тази инерция продължи, то по-скоро тя и занапред ще се движи в тази посока.
Иначе в целия свят има такава вълна - национално-консервативна. По всичко личи, че тя не е само вълна, която минава, а има трайно повишаване на морското равнище. Защото много от тези партии и в Централна, и в Източна Европа, и в Западна, се институционализираха. Удържаха по няколко мандата във властта и се превърнаха в траен фактор в партийните системи. Онова, което наричахме популистка вълна, не е само такава. Защото да я определиш като такава, означава, че тя е ярка, медийна и мимолетна. А не е. Това е новият консерватизъм.
- Този консерватизъм, за който говорите, можем ли да го обвържем и с едни предсрочни избори у нас и негови представители да поискат властта? Анализатори започнаха да виждат предпоставки за такива избори.
- Според мен стремежът на Бойко Борисов по-скоро е да остане и да доизкара този път мандата си. Като говори за магистрала „Хемус“, даже виждам стремеж и за следващ, но това не отменя факта, че той започва да мисли за контролираното преминаване в някаква друга социална роля. Не е вечен.
Затова беше и толкова важен „Апартаментгейт“. Там чухме изстрели на една потенциална, засега не реална, война за наследството на Борисов. Имаше няколко души в ГЕРБ, които вероятно са смятали, че ще го наследят в партията. Един от тях - Цветан Цветанов, очевидно няма да го направи.
- В тази връзка 10 години ни управлява ГЕРБ, като постоянно сме от скандал в скандал, от криза в криза. 30 години пък от началото на прехода - все промени, а все непроменени. Защо?
- Само като вметка - преходът отдавна свърши. България прехождаше към 3 неща, най-общо казано - към либерална демокрация, пазарно стопанство и принадлежност към Запада. И трите са факт. Не казвам добри или лоши.
Сега на теория и на практика би трябвало да си говорим за качеството на демокрацията в страната.
- Има ли я тази демокрация изобщо, за да говорим за качество?
- Има я. Друг е въпросът, че плурализмът не се вижда директно. Самата медийна среда преди десетина години като че ли беше много по-либерална, по-пъстра. В момента изглежда по-парцелирана и черно-бяла. Губи се средата. Заедно с това нараства пропастта, най-общо казано, между българите и интелектуалния им елит. Елит, който е призован по някакъв начин да води, да вразумява и пр., а не го прави.
Струва си да се говори сериозно за разделението в обществото, за неговата публична среда и пр. Съществуват няколко непримирими агитки, което не може да продължава повече. Агитките казват неща, които имат право на съществуване, но тези агитки взаимно се отричат. Почти нетърпима среда. Преди 10 г. не беше толкова ясно къде какво можеш и какво не можеш да прочетеш. Сега знам наизуст къде какво не мога да видя и обратното.
- Но медиите са проекция на този модел?
- Така е. На настоящия модел на управление. Той вече не е удачен - управление ден за ден и никаква стратегия. Банално е, знам, но трябва постоянно да се повтаря. За да се разбере, че така не може. Ето най-актуалното. Имаме мигновени реакции на тема „футбол“, но не става по този начин. Нужни са последователна работа и здрав институционален ред, а не лично упражняване на властта. Продължават да отлагат трудните реформи, да наливат пари в неефективна система на здравеопазване, не знаем откъде ще се платят утре пенсиите и пр. А ни занимават, че някъде се асфалтира. Ок, но не това е най-важното. Затова и страната не върви на добре.
- От думите ви излиза, че сме зациклили, и то доста? Какво да променим, за да отциклим и да започнат да се случват нещата?
- Може би звучи утопично, но голяма част от излишеството в обществените системи в администрацията може би ще трябва да се ампутира и да се мисли за ефективност на разходите. Ще трябва да разчитаме малко повече на институциите си, а не толкова на министър-председателя си например.
Част от нашето недоверие към институциите е самосбъдващо се. Сами на себе си насаждаме един нихилизъм и постоянно посипване на главите с пепел. Вярно е, че от поколения някои живеят като опашкари във всичко, което трябва решително да се промени. Нужна ни е шокова инжекция самочувствие. Голяма част от проблема идва оттам, че интелигентните, знаещите, можещите имат навика да се самообвиняват, което не е необходимо. Струва ми се, че сами ще трябва да се хващаме за косата и да се измъкнем.
