- Г-н Тодоров, като че ли антагонизмът между представителите на различните власти се задълбочава напоследък, особено между президента и премиера. Накъде са тръгнали нещата?
- Вярно е, че напоследък ситуацията се нагорещи и различията се задълбочават. Този антагонизъм съществува още от самото избиране на Румен Радев за президент. Тогава ГЕРБ направиха грешка с начина, по който номинираха кандидата си и направиха кампанията. И после не спечелиха изборите. А се очакваше поредна победа.
Веднага след това предизвикаха предсрочни избори и ги спечелиха. При това със значителна преднина, което се повтаря през последните 10 години. С изключение на президентските избори ГЕРБ са на първо място по брой на спечелени гласове. На последните местни избори, въпреки че загубиха няколко областни града и няколко района в София, всъщност увеличиха броя на общинските кметове. Всичко е част от цялата картина. Тази хегемония се затвърждава. Няма кой знае какви основания да смятаме, че тази хегемония се е разклатила силно. Леко се разклати на последните избори, но не много.
Причините са най-различни. Самият характер на тази партия, която е организирана по доста централизиран начин и представлява разностранни интереси, свързани единствено с упражняването на властта. Няма идеология, няма и проект. Не предлага някакво светло бъдеще или голяма промяна. Няма и големи реформи от последните години. Това е управление ден за ден, но достатъчно умело, за да може да продължи вече 10 години.
Що се отнася до президента, той няколко пъти влезе доста остро. Особено когато излезе наяве, че са го подслушвали. Съмнението остана да тежи. Но реакцията на Радев беше логична. Напрежението донякъде ще затрудни работата на тези институции - като назначаване на посланици и участия в международни срещи. Правителството ще се опита да изолира президента и той да стои по-далече. Да го критикува.
Властта обаче чувства известна заплаха и несигурност, и не само заради президента. Има и външни заплахи. Съществуват доста трудности - например бежанската криза в момента. Борисов в типичния за него стил иска да бъде харесан и в международен план. Държи се приятелски, потупва по рамото, раздава мартеници и пр. Хубаво. Само че нещата са много по-сериозни. Какво излиза от цялата тази галимация около несъстоялата се и предложена от Борисов тристранна среща в София? Много избърза с нея. Не си даде сметка за трудностите и не на последно място – постави и Турция, и Гърция в особена ситуация.
- Каква?
- В Турция отиде самият той. Срещна се с Ердоган и на пресконференцията заяви, че Ердоган не иска да се види с Мицотакис. След което се видя с европейските лидери, вероятно и разговаря с Мицотакис, за да каже накрая – „Ердоган си е такъв, лош“. Тази игра няма как да е печеливша. Няма как България да бъде приета като добър посредник. Засега спира мигрантския поток.
България всъщност е изключително неподготвена за такъв поток. Оградите няма да го спрат. Но и като общество, и като администрация сме неподготвени. Капацитетът на центровете за бежанци е малък. Капацитетът е малък и на администрацията да говори съответните езици, тоест да общува, здравните органи не могат да се справят с евентуална криза. Да не говорим за обществото: обикновените хора мислят - „ама тези хора може да са терористи“, няма дори капка съчувствие.
- Но като говорим да нестихващото напрежение във властта и перманентната криза, само на Борисов ли се крепи цялата тази власт? И всичкото, което се случва, репетиция ли е за предстоящите догодина парламентарни и президентски избори?
- Догодина ще бъде сложно, защото в една година ще има два важни национални избора. Борисов винаги репетира и това е част от успеха му. Той успява да се пригоди към ситуацията. Но тази хегемония на ГЕРБ не се дължи единствено и само на неговите способности или на онова, което прави. Нито на характеристиката на ГЕРБ като партия. Дължи се и на опозицията. Защото хората не припознават най-голямата опозиционна партията – БСП, като способна веднага да измести ГЕРБ от управлението. Това е голямата драма.
Опозицията се опитва многократно да демонстрира активност, да оказва натиск, да предизвика криза в управлението, за да може да се стигне до предсрочни избори. И толкова дълго не успява.
- Защо не й се получава?
- Има проблем в умението да убеди публиката, че е по-добра. Когато чуваме опозицията да критикува правителството и ГЕРБ в различни посоки – корупционни практики, контролиране на вота и какво ли още не, мнозина биха казали: „Чакайте, вие не правехте ли същите неща, когато бяхте на власт?!“ И най-важното: „Не бихте ли го правили?!“
Тази слабост на опозицията доста дълго продължи, което закрепва ГЕРБ. От друга страна опозицията е твърде разнородна. Имаме ДПС, което също се заявява като опозиция.
- Но ДПС реална опозиция ли е?
- Никога не е било смятано за такава. Винаги са подозирали партията, че под една или друга форма договаря участието си във властта, че има мрежи на влияние, които я правят непосилна за изместване. Невъзможно е да бъде изместена от местата, където се е закрепила здраво. Действа доста клиентелистки. Няма никакъв истински конкурент на този терен.
Освен това има история и сътрудничество между ДПС и БСП, които отровиха отношенията им. Не мога да си представя ситуация, освен някоя крайна и единична, на взаимодействие. ГЕРБ, разбира се, се възползва от това. Да не говорим за другите партии от т.нар. десница.
- Толкова ли е задушаваща тази прегръдка на ГЕРБ спрямо някои „отломки“ от СДС например?
- От една страна, е задушаваща, защото този съюз с „отломката“ СДС, защото това не е онзи СДС, който беше в началото на 90-те години, е тотално задушена. Хората са я забравили. Тези, които останаха в настоящото СДС, са придатък на ГЕРБ. Нищо повече. Няма да могат да излязат от него.
Имам предвид обаче други десни партии, част от които са произлезли от СДС, а част - не. Сред тях има и много млади – като „Да, България“. При тях съществува проблем с идеологическия профил. Водиха и една безкрайна война каква е автентичната десница и продължават да се самоопределят като истинската десница, за разлика от ГЕРБ. Но тази десница е изместена именно от ГЕРБ, защото те държат предприемачите.
- Има ли такива изобщо?
- Тези, които са останали, зависят изключително много от държавата и от държавните поръчки. Малцината, които не зависят чак толкова, често са подгонвани за едно или друго, както се вижда напоследък от дейността на прокуратурата.
Това всъщност е проблем на съществуването вкоренена в обществото десница. В смисъл – да настоява върху частната инициатива, частната собственост, свободата на пазара. Там участниците вече са толкова много, че публиката не припознава нито един от тях действително да изразява техните интереси.
Проблемът на нашия посткомунистически бизнес е, че е силно зависим от държавните поръчки. Може да съществува, само и само ако се допира до държавни поръчки и има топли връзки с управлението. Което корумпира ситуацията. Не че и другаде по света не се случва. Но у нас така е структурно.
Другият проблем е приватизацията и реституцията, която се случи в годините. Стана така, че тази приватизация бе свързана с големи социалистически предприятия и те отидоха в ръцете на големи играчи, които не позволиха да се развие малката инициатива. Социологически това е и големият проблем на нашия бизнес. Там оцеляват големите играчи, които дават облаги на онези, от които зависят да взимат поръчки, например. Но малкият и средният бизнес винаги са под изключителен натиск. И трябва да си много умел и ловък, за да оцелееш в подобна ситуация.
И така погледнато – сме общество, разделено на две големи класи. На едрите икономически играчи, които често наричаме олигарси, но тази дума много се изтърка. И другата – огромно мнозинство от наемни работници на трудов договор, малки самонаети, които с труд оцеляват, и пенсионери. Те заедно оцеляват.
- Казвате, две основни класи, но явно пропастта между нас става все по-голяма. А можем ли да се доближим – разделени сме дори на годишнината от гибелта на Левски и на националния ни празник, например?
- Има нещо, което ни пречи да отделим онези важни неща, които са общи за всички, от тези, които ни разделят. Вижте само тези две дати, за които казахте, че са проблематични. Първо – историците казват, че датата на гибелта на Левски не е 19 февруари, а 18-и. Грешка, която не е толкова от значение. Спорим къде е загинал той и не е минало чак толкова време, а ние сме забравили къде е погребан.
Трети март – колко хора спорят за тази дата. Какво е направила толкова Русия, защо да празнуваме изобщо и т.н. Ние дори и по този голям въпрос нямаме съгласие.
Слушам и речите на държавниците. Думата независимост сякаш се противопоставя на свободата, за която говори Левски. Самият той казва – всички ще живеят като равни, не искаме да заменим един султан с един цар и пр. Забравили сме истинските послания – иска друг политически режим, друг начин на организация на живот. Всички трябва да седнем и да премислим, така че да правим наистина национални празници.
В обществото се загуби като цяло усещането, че съвместно можем да направим нещо съществено. Идват избори – те са индивидуален акт, но резултатът е колективен. Трябва колективно действие, за да се променят нещата. Някак настоящото управление ни импонира. Мнозина си мислят, без публично да го казват: „Общество сме на дребни тарикати“. Дано не сме така. Има и много почтени и смислени хора, но когато между тях няма солидарност и сътрудничество, малко се получава. Всеки стреля от своята позиция без ефект.
