Миналата седмица се озовах в Пловдив. Обичам Пловдив. Пловдив и Търново са градове, в които има особен дух, който липсва другаде. Няма да казвам, че на централната улица видях повече познати, отколкото виждам в София, защото ще кажете, че си измислям.
Но не това е историята, която искам да ви поднеса на старта на новата седмица. Отидох в Пловдив, защото синът ми, както и негови съученици, заедно с една фондация - "Консонанс" - се включиха в благотворителен концерт, посветен на нуждите и потребностите на децата със синдром на Даун.
В качеството си на баща изпълнявах своя бащински дълг - а именно да съм шофьор и публика (защото нали ние звезди вече бяхме, стига ни толкова, нека сега младите да поемат тая тежест от плещите ни).
Та както и да е - пристигнахме в града на тепетата, влязохме в някакво адско задръстване (такива и в София няма), после обикаляхме известно време по тесните улички около историческия музей, но най-накрая успяхме да намерим място за паркиране.
След това обичайните неща - репетиция за участниците, бързо хапване на крак преди концерта (наблизо правят едни катми - толкова са големи, че аз с моя талант да поглъщам тестени закуски успях да изям половин катма със сирене и кашкавал).
И концертът започна в 18.30 ч., както бе обявено. С жена ми седнахме почти най-отзад.
А концертът беше повече от як - пловдивската и софийската школа с най-доброто.
Редуваха се какви ли не изпълнения - от сложните китарни танга до Прокофиев на пиано.
И от камерни формации - две пиана и китара и флейта, до пиано и чело, както и пиано и цигулка, пиано и кларинет. Музика от най-висока класа и нахъсани млади хора, които вече са артисти въпреки крехката си възраст.
И в този момент едно момченце със синдром на Даун, седейки с майка си пред нас, се обърна, погледна ме и по някакъв начин си ме хареса. Пресегна се назад и взе ръката ми. След това я придърпа напред и държейки ме за показалеца, започна да пляска с другата си ръчичка върху моята.
Погледнах смутено, но после разбрах какво е това. И започнах да пляскам с него.
В някакъв си негов ритъм. Не, това не беше пляскане, а възприемане на околната действителност. Музиката продължаваше. "Соната" от Прокофиев. "Хумореска" и "Песен" от Владигеров. "Прелюд" и "Фуга" от Шостакович.
А момченцето понякога спираше да пляска, но когато прибирах ръката си, то отново се обръщаше, улавяше показалеца ми и отново започваше да пляска с малката си ръчичка върху моята голяма длан.
Нищо повече. Майка му погледна притеснено, но аз й дадох знак, че няма никакъв проблем.
"Той много обича музиката" - каза тя. Бях го разбрал вече.
От начина, по който в зависимост от развитието на дадена пиеса малкият пляскаше - ту по-бързо, ту по-бавно. И от начина, по който драматургията на отделните пиеси се сгъстяваше или разреждаше, момчето реагираше с дланта си.
Без външни белези.
Без никакъв знак.
Но аз знаех, че вътре в него усещането за музика го има.
В някакъв момент моят нов приятел реши да излезе и двамата с майка му станаха и изчакаха края на концерта навън. На тръгване видях момченцето и майка му. Той вече общуваше с други хора.
Пак така - по същия начин. Държеше ръцете им и пляскаше с неговата малка ръчичка.
Доближих го, за да се сбогувам. Той обаче не ме позна. Беше зает да вижда и общува с многото хора, които си тръгваха от концерта. Тогава го погалих по главичката и му подадох ръка. Той пое ръката ми.
И плесна няколко пъти върху нея. И тогава аз разбрах - той ме помнеше.
Усетих го по начина, по който пое ръката ми.
Аз бях онзи, който сподели с него няколкото мига музика вътре в залата.
С това моята история завършва.
История за нещо, което не познаваме и не разбираме. Децата със синдром на Даун.
Чисти души, които искат да ни кажат нещо. Но ние не го разбираме.
И за това си мислим, че ние сме нормалните, а другите - не.
А истината е, че ние, с нашите паранои, предубеждения, регулации и хиляди табута сме като че ли хората, които слагат огромни каменни огради около душите си.
Аз знам какво ни трябва.
Трябва да слушаме повече сърцето си.
И по-малко - смачканите си мозъчни гънки.
Пробвайте. Отпуснете се.
Вземете нечия ръка в своята.
И пляскайте.
Пляс-пляс-пляс...
Не, не заслужаваме ръкопляскане.
Но поне можем да се опитаме да го заслужим...
