Бях си обещал този петък да разкажа за един страхотен поет, не просто значителен, а велик поет от ХХ век. Той още е между нас, дишаме един и същи въздух, страниците му още не са пожълтели, но ние сме разсеяни за хубавите стихотворения и за техните автори, без да съзнаваме, че в поезията всичко е различно: ние си мислим, че и хубавата поезия отминава, а всъщност отминаваме ние. Исках това да стане точно в този петък, но пандемията упражни властта си: тя обсебва и подчинява духа, има права върху болните и здравите, върху лекуваните и върху лечителите – права подли, несправедливи и отмъстителни. Понякога ни изправя с лице срещу неправди и вини, които възлага на нашите души, а не на действително отговорните за тях. Досега ги отминавахме: къде ловко, къде гузно – невинният човек се разстройва най-лесно. А когато най-после загубим своята убеденост, че наистина сме невинни, вече ще бъде късно. Нещо иде да ни подскаже, че този предел е близо.
Така, преценявайки, че събития от последните дни не търпят отлагане, отместихме поезията за по-добра седмица. Поезията се занимава с вечни и непреходни неща, бива и да почака. Случката от Свищов заслужава да бъде разгледана незабавно – макар и с малка надежда за резултат. Знаете какво се случи. Нашумялата в цялата страна медицинска сестра Лилия Македонска, която с последни сили въртеше ковид отделението на свищовската болница, отстъпи пред вируса и легна на работното си място като пациентка. Нейната приемничка доброволка той срази още по-бързо. Тогава в отделението влезе кметът на града – ясен знак за централната власт, че нещата са неспасяеми. Старинен дълг и приоритет на кмета е да брани града си от нашествия, от природни бедствия, от епидемии. Човекът постъпи добросъвестно и жертвоготовно, очевидно преценил, че в тази пандемия и при това здравно началство не може да разчита на друго разрешение освен на подобен отчаян жест. Когато един кмет предприеме този ход, това е равносилно на самозапалване пред очите на загубилата свяст държава. Един вирус го забеляза подобаващо – порази го, сега боледува. В отделението днес (17.11. 2020) няма лекар и медицинска сестра, спасяват положението рехабилитатор и кинезитерапевт. Те положението може да спасят, но болните кой ще спасява?
Фитилът на скандала пуши, съска и се скъсява
Без съмнение властта ще се опита да го настъпи – барутът в българското здравеопазване се е натрупал опасно. А и депутатски жени гладят бели престилки – лекари от опозицията се отправят в подкрепа. (Оказва се, че и другаде чакат високопоставените доброволци, а помощ отнийде.) Популизмът е последното убежище на всяка власт, може пък нещо да измъдрят. Но трябва да се знае гордо заявеният им принцип: „Изкуството днес е да се върви по ръба на бръснача.” (За зла ирония така беше озаглавен и репортажът от Свищов: ”Болница на ръба.”) Очевидно бездарниците от властта смятат, че се справят виртуозно. Но в техни ръце бръсначът е опасен. Късно им е да се учат да бръснат... пандемия.
Всъщност порочните им похвати
съсипаха националното усилие за оцеляване
и за минаване през кризата с по-малко загуби
Само за една-две седмици тези политикани превърнаха назначения от самите тях щаб в дисиденти. Взеха под крилото си самозванци и авантюристи, които обявиха мерките за медицински каприз. Тези мерки, които ни разграничиха от провалилите се в първата вълна държави, наистина бяха заплатени от хората не само с ограниченията, но и с последните средства на много семейства, както и с бизнеса на част от тях. И постигнатото през пролетта, на тази жестока цена, изхайлазената, пакостлива власт пропиля като на игра. Първата им работа бе да напълнят стадионите. После да заситят лобитата – ресторанти, дискотеки и всичко друго по списъка. За маските се карат и надприказват, съгласие намират само за миенето на ръцете. Да си мием ръцете и толкоз. И така си измиват ръцете.
Но защо ви разправям това?
Състоянието на българското здравеопазване клони към неспасяемо. Странно, колко сме били небрежни през годините! И сега ще платим. Трябва да лекуваме този болник, трябва да го дигнем от легло! И понеже не достигат лекари, нужни ще са усилията и грижите и на всякакъв вид знахари, врачове и народни мъдреци, които не са се свършили и в наши дни. В това число и на журналисти, мислители, хора на действието. Като за всяка болка ще е нужна диагноза. Но понеже заболяването е старо, хронично вече, иска се и подробна, безкомпромисна анамнеза. Ще трябва да изследваме как стигнахме дотук. И да го осмислим. И трябва да го направим сега, когато сме „на ръба”. Иначе всичко ще се забрави, потули и заливоса. И всякакви усилия ще се окажат post-mortem.
Затрупват ни с числа, с които се надяват да ни сразят. Колко легла, колко болнични легла – откъде ще намерим толкова болни за тях! Но няма лекари, няма сестри, санитари. Апаратурата е кът. Българските лекари лекуват коронавируса на друг клас европейци, сестрите ни, писаха тези дни, са с трийсет хиляди на минус. Има изцяло разгромени съсловия медици, кога е ставало това? Кой го е извършил?
Историята на този разгром обхваща почти целия преход. Но пък всичко е записвано някъде, може да се намери и в печата от десетилетията. Стенографските дневници на парламента пазят достатъчно: вносители, оратори, гласуване. Идеите на политическите сили за сектора изпъкват вече по-ярко, лобитата се открояват. Разрушителното законодателство съвсем не е анонимно. Как болниците се превърнаха в търговски дружества? Къде се измъти тази губителна идея? Кой я внесе? Кой я прокара? Защо здравната каса продължава да е монополист в народното осигуряване? В какво се обръщат милиардите за здраве, които парламентът гласува? Всичко е някъде написано, трябва само да разгърнем собствената си история от вчера.
И ще излязат имената! Помните ли онази депутатка, която каза в пространството: „Дойдоха в парламента с бели чорапи, а си отидоха с частни болници”? Вие чухте ли я? Аз – да.
Някои неща се помнят и така. Имаме ги в паметта си. Резултатите от тях ги видяхме.
Но кой ги извърши?
(Фондът за лечение на деца например – кой го закри? Вчера беше, а вече съм забравил.) Нека се изредят министрите, председателите на парламентарните комисии. И на лекарския съюз също. При кого какво се е случвало, кой каква следа е оставил, каква щета на народа си нанесъл. Ще видите какъв низ от случайници, кариеристи и политически авантюристи в един бранш, където повече от всякъде се иска висок, хуманен професионализъм. И онази безогледна, хищна комерсиализация, каквато европейската медицина не познава. Всичко може да излезе по реда си.
Това е задача неотложна,толкова спешна, че не можеше да чака дори още един петък. Изследванията и рецептите на това лечение трябва да се движат със знак Cito!. Онази медия, която се заеме, може да не се покрие със слава, може да не се замогне с пари и с читатели, но ще изпълни дълга си. Изпълненият дълг е също оздравителен за обществото. Това е горчивото лекарство за нашето здраве.
А ако падне заблудата, че всичко е забравено, погребано и изтрито – това ще излекува и други болки. Истината може да излекува дори българското бъдеще.
