"На кого във Венецуела му пука за позицията на България по спора за бъдещето на Николас Мадуро?", вероятно се питат мнозина, следейки новините от последните дни. Не сме основен търговски партньор, не можем да изпратим масивна хуманитарна помощ, нито разполагаме със сила (нито директна, нито мека), че да повлияем върху хода на събитията. Защо тогава въобще да изразяваме мнение, когато никой не ни е бутал да си го казваме?

Идеята за "Снишаване, снишаване, снишаване"

беше подсказана и от президента Румен Радев в изпреварващата му позиция по казуса "Венецуела": Да се въздържим от признаването на Хуан Гуайдо за временен президент на Венецуела. Да се застраховаме с тревожни размисли за състоянието на световния мир, да проявим разбиране към "демокрацията" по латиноамериканска рецепта и да дадем рамо на борбата на "братските народи" с империализма, дори тя да се води с цената на глад, репресии и бягството на 3 милиона души зад граница.

И тук е тънкият момент. Изразяването на позиция тук е важно за самата България. Изразяването на позиция, липсата на въздържане по темата (което въздържане само по себе си би било заемане позиция, много близка до това да подкрепим Николас Мадуро) е ясен знак към всички партньори на България, към всички в региона,

къде стоим самите ние като държава

И ако щете, в подкрепа на какви ценности се обявяваме.

В този смисъл "да замълчим в името на венецуелската демокрация" е същото като в онзи популярен слоган за войната в името на мира и секса в името на девствеността. Нещо повече - да замълчим, означава да дадем подкрепа за един режим, който сам по себе си е точно обратното на демократичен.

Да започнем оттам, че България като държава, членка на ЕС, официално не е признала резултата от президентските избори във Венецуела през 2018 г. Още преди самия вот от Брюксел обявиха, че няма да признаят резултатите от изборите заради тоталната липса на прозрачност около организирането и провеждането на вота, държавния тормоз спрямо членове на опозицията по време на кампанията и цялостните нередности около самия процес (въпреки че Румен Радев вече бе избран за президент по това време, той не се обади - бел. ред.). Това на практика е достатъчно и България, и ЕС като цяло да са в правото си да приемат Гуайдо за временно заемащ президентския пост до организирането на нови избори.

Но това е чистата формалност. Колкото до частта с демократичността, Мадуро досега многократно е доказвал, че за него

демокрацията и правовият ред в държавата са изключително условни понятия,

до които се докосва само когато му е нужно.

Неговият контрол върху армията, полицията и Върховния съд на страната досега му позволяваше да се опитва да блокира работата на парламента и дори да го лиши от законодателната му власт. Опозицията в страната често е подлагана на тормоз, а от антиправителствените протести от 2015 г. досега са загинали десетки хора. И всичко с едната цел - режимът да запази властта си.

Резултатът от всичко това е видим и с просто око - бедност (въпреки петрола, с който страната разполага), повишена престъпност, огромна корупция (особено когато става въпрос за доставки на храна в страната), липса на качествено здравеопазване и бум на емиграцията.

Едва ли някой си прави илюзии, че САЩ, които твърдо стоят зад Гуайдо, не преследват някакви свои цели. Това обаче не означава, че Венецуела заслужава да остане под управлението на един явно неуспешен президент, който

се държи за властта с всички сили

и с помощта на всички възможни хватки.

На този фон онези държави, които действително все още показват някаква загриженост за демокрацията като цяло, а не просто имитират такава, се обявиха в подкрепа на нови президентски избори във Венецуела. А там вече обикновените хора да решават.

И си струва да се запитаме каква останала демокрация вижда българският президент във Венецуела, че призовава да не изразяваме никакво мнение. И още повече - какво ни говори това за неговото собствено отношение към демокрацията по принцип...