Замириса на война, "Блумбърг" не издържа на напрежението и “вкара” руски войски в Киев, а бай Байдън рече, че всичко започва в сряда. Затова е редно да си кажем няколко истини бързо и директно, а не да увъртаме по килифаревски. И така - нашите деди са ни научили: щом нейде пукнат пушки, пък било то и в Донбас, редно е да не се назлъндисваме, а веднага да пратим армията в Македония, която не е просто “на баир лозе”, а изконна българска земя. Няма българска война, в която да не става дума за Македония. И така: от Кюстендил - в Скопие, от Скопие - във Велешко, от Велешко в Прилепско, от Прилепско в Битоля и после ей го де е Охрид.
Пак от историята знаем - при Голяма война е редно
да си върнем родните Тасос и Самотраки,
щото Великите сили ни ощетиха откъм острови. И да напоим конете си на Дунава, ама в изконната татковина, демек в Онгъла. Това не е национализъм, шовинизъм и тям подобни, това си е синовен дълг, възстановяване на историческата правда и т.н. Спокойно, няма да се бием реално с никого - в Македония пак ще ни посрещнат с "Добре дошли, братя освободители!", по устието на Дунав, така или иначе, няма нищо освен комари, а Тасос отдавна сме го превзели, там имаме постоянно присъствие, особено през лятото.
Така трябва. Бог го иска. Ние сме от НАТО, което е по-яко от руските ватенки, така че ще ходим където си искаме. Ние сме в най-мощния военен съюз на света, ние сме в клуба на богатите държави, ние носим със себе си много демокрация и един куп ценности, така че да не се помайваме хич. Да пратим 300 души в Донбас и 30 хил. в Скопие.
И най-важното - трябва
да освободим Мала Перешчепина,
щото това е сърцето на стара България. И то се намира баш между Киев и Донецк. Важно е.
Ако някой дивак, варварин или друга матрьошка реши да ни се опъне, нека да му припомним малко история - 7-а дивизия марширува победоносно из Солун на 28 октомври 1912 г. и допринесе за изгонването на турците; нашата армия превзе Букурещ на 6 декември 1916 г. и върна в Сибир руснаците; нашият велик войник освободи Белград на 20 октомври 1944 г. и натири в Рур германците. Просто припомням.
Вярно е, че половин година след Солун гърците избиха гарнизона ни, че след Букурещ румънците се заселиха трайно в Балчик, а гоненето на германците от Белград е някакъв парадокс, тъй като ние никога, ама никога не сме били срещу германците. Ето и сега - сто години по-късно, пак сме с германците, реално погледнато. И макар да е исторически фалшификат, изразът "Винаги с Германия, никога срещу Русия", приписван на цар Борис III, долу-горе е правдив.
Тук някъде е редно да кажа, че тази словесна плява не е просто опит за хумореска. В нея има доста истина - най-малкото подобни съображения са движели България преди сто години.
Истина е, че замириса на война
Истина е, че ние сме твърди евроатлантици, историята ни е истинска. Онзи ден четох, че ВМРО предлага федерация на Северна Македония - т.е. част от идеите да поразширим територията си също са истина. Истина е, че около кризата край Донбас тук моментално се появиха гълъби на мира, които гледат да се изсулят от евроатлантическите си задължения. И армейски ястреби, на които един български батальон им е малка дан пред олтара на демокрацията. Щом сме в НАТО - да пратим два, три, дори пет батальона в Луганск. Ако Байдън поиска, да пратим десет батальона!
Сега, вярно е, че след голяма война за нас следва голяма национална катастрофа, но този път ще е различно. Трети път - ти майка, ти баща, нещата ще стоят по друг начин.
А сега малко по-сериозно
Преди да дискутираме поуките от историята, великите си 7 битки и националните си катастрофи, е редно да се позиционираме правилно във времето и пространството.
В началото на втората декада на XX век България е най-голямата военна сила на полуострова. Нейната армия е колкото гръцката и сръбската, взети заедно. Антантата и Тройният съюз се борят за вниманието ни. В края на декадата имаме зад гърба си две национални катастрофи и милиони лични трагедии. Сега - сто години по-късно - страната ни още не е излекувала онзи комплекс за малоценност, който грешните решения на политиците ни ни докараха. Като потенциал в сравнителен план днешна България няма нищо общо с онази България от началото на XX век и това прави нашето участие сега в какъвто и да е военен конфликт повече от символично, а от там до хумореските по темата има само една крачка. Какви батальонИ, ние един не можем да комплектоваме. Всичките български беди днес - от бедността през отрицателната демография, от пораженията в здравеопазването и образованието, от икономическата немощ до калпавата ваксинация -
могат да изведат своите корени от онези национални бедствия,
в които се хвърляме преди около сто години. Усещането ни за беден роднина на европейската трапеза, раболепното ни поведение във Варшавския договор и безмълвното ни участие в НАТО, снишаването ни пред Кремъл, желанието да угодим на европейския шеф - всичко се дължи на политическите ни трагедии.
Не войните са страшни, страшни са тъпите управляващи, които ни вкарват от криза в криза. Които не могат да съществуват без конфликт. И ако трябва - ще го измислят. И тъй като няма на света “българска болест”, и тази е измислена далеч преди нас. Хотят ли русские войны? Не, но Путин прати сто дивизии на западните си граници. Искат ли американците война? Със сигурност - не, но Байдън нагнетяваше напрежението през всичките тези дни. Иска ли Зеленски цяла Украйна да бъде “линия на съприкосновение”? Кой нормален човек би искал това?
А кое е важно за нас? Важно е да разберем точно колко струваме в ЕС и в НАТО. И да не вдигаме цената си повече, отколкото струваме. Щото иначе може да си помислим, че от нас зависи войната.
А, да - и да не влизаме в Скопие, да не дебаркираме на Тасос и да оставим на мира Онгъла. Щото и Македония, и Гърция, и Румъния са вече наши братя в НАТО.
