През последните години въпросът за мястото на религията в обществото неизменно присъства в дневния ред на развития свят. И няма как да бъде другояче - от Западна Европа до Югоизточна Азия наблюдаваме изблици на насилие, размирици и дори войни, мотивирани от верски причини. Затова и дебатът трябва да се води деликатно, особено когато стане въпрос за регулацията на религиозните институции от държавата.
В България публичният разговор по въпроса отдавна се върти около няколко съвсем банални и изпоскани темички. Броим новоиздигнатите минарета, плашим се дали ромските махали няма да станат развъдници на джихадисти, нищим агентурното минало (и криминалното настояще) на православното духовенство. С това горе-долу се изчерпва интересът на широката общественост у нас спрямо религиозната проблематика.
Лошото е, че кръгозорът на родните политици и нормотворци въобще не е по-широк. Партийните лидери постоянно душат въздуха, опитвайки се да уловят настроенията на избирателите. И когато виждат, че те са наплашени от екстремизма с религиозна окраска, тръгват на лов за потенциални терористи, като използват законодателството за оръжие. Естествено, подобни
закони, родени от стремежа за конюнктурна политическа изгода,
се оказват правни недоносчета, които реално не носят никаква обществена полза. Пример за това е т. нар. закон за забрана на бурките, предложен от Патриотичния фронт и одобрен от ГЕРБ през 2016 г., за който всички забравиха почти веднага след гласуването му - включително и органите, които уж трябва да го прилагат. Но това нямаше значение - когато дойдоха изборите, националистите можеха да сложат приетия закон на масата като изпълнено обещание към своя електорат.
Същото се повтаря и сега, но в далеч по-голям мащаб (и потенциално с много по-сериозни последици), с разглежданите поправки в Закона за вероизповеданията, изработени от ГЕРБ, БСП, ДПС и ВМРО. За пръв път се предлагат обширни мерки, които променят в значителна степен начина на финансиране на регистрираните вероизповедания от държавата. Въвеждат се нови регулации по отношение на обучението на духовници в страната и в чужбина, както и на дейността у нас на свещенослужители, които не са български граждани. Лайтмотивът на предложената реформа е да бъде предотвратена радикализацията и политизацията на вероизповеданията в името на по-добрата защита на националната сигурност.
Предлогът за законодателната промяна е разбираем. Всички искаме да бъдем сигурни, че в страната няма да плъзнат насилнически идеологии, които да я напълнят с войнстващи екстремисти. Подходът обаче беше сбъркан още в самото начало.
„Заслугата” за това е на президента Румен Радев,
който пръв повдигна въпроса за промени в Закона за вероизповеданията. Това доведе до грандиозен скандал през април 2017 г., когато управляваше назначеното от него служебно правителство на Огнян Герджиков. Тогава правосъдното министерство излезе с поправки в четири закона - за българското гражданство, за политическите партии, за вероизповеданията и в Изборния кодекс. Целият законодателен пакет беше насочен срещу външната намеса в българската вътрешна политика, в частност по линия на повлияни от чужбина религиозни организации (простичко казано, вмешателството на Турция в нашите избори и давлението, което упражнява върху мюсюлманското вероизповедание в България). Законодателната инициатива пропадна с гръм и трясък, след като се разбра, че ако се приемат поправките в Изборния кодекс, българските граждани в чужбина практически ще бъдат лишени от възможност да участват на избори. Радев така и не призна директно, че администрацията му е автор на промените, но продължи да ратува за изменения в Закона за вероизповеданията. Така се стигна до заседанието на Консултативния съвет за национална сигурност (КСНС) на 19 април т.г., когато партиите взеха че го послушаха. И се разбраха да осъвременят закона, за да има гаранции за „защитата на традиционните български вероизповедания и недопускане радикализация на религиозна основа”.
Нормално е да очакваме, че подобен мащабен замисъл би отнел месеци на законодателна подготовка, работни групи, консултации, обществени обсъждания и др. Нищо подобно. Първият законопроект, около който се обединиха ГЕРБ, БСП и ДПС, беше внесен буквално две седмици след споменатото заседание на КСНС. Няколко дни по-късно представи своя вариант и ВМРО. Това беше първият лош знак.
Шест месеца по-късно, когато двата законопроекта се приеха на първо четене, стана ясно, че практически всички големи вероизповедания в България - православни, мюсюлмани, католици, протестанти и т.н., категорично отхвърлят „загрижеността”, която политиците проявяват към тях.
Особено симптоматична е съпротивата на Светия синод
на Българската православна църква, която като „традиционно вероизповедание” би трябвало да спечели най-много от промените.
В своето становище православните духовници посочиха, че „борбата с тероризма или други престъпления, насочени срещу конституционния и законов ред в държавите, са в предметния обхват на други специални закони... Не може да се използва специалният Закон за вероизповеданията, за да се осъществява правна защита от тероризма”. По отношение на финансирането Синодът отхвърли предложения таван за държавната субсидия (15 млн. лв.) и подкрепи действащата нормативна уредба, при която парите, заделени от хазната за вероизповеданията, се определят всяка година със Закона за държавния бюджет. Не прие и проверката на даренията, която законопроектите предвиждат за религиозните институции, определяйки я като „държавно администриране на техния автономен живот“. А предвижданото разширяване на контролните правомощия на правителствената дирекция „Вероизповедания“ определи като „доста силова намеса на държавата във вътрешния живот на вероизповеданията“.
Позицията на църквата се оказа почти напълно споделена от представителите на останалите вероизповедания, които изтъкнаха и свои специфични грижи. Мюсюлманите се оплакаха, че промените по отношение на религиозното обучение ще доведат до закриването на единственото им висше учебно заведение - Висшия ислямски институт. Католиците посочиха, че имат над 100 чуждестранни свещенослужители, и напомниха, че нямат учебни заведения в страната и затова всичките им духовници са със западни дипломи. А протестантите напълно отрекоха критерия за държавна субсидия - следовници на съответното вероизповедание да са поне 1% от населението, с аргумента, че последното национално преброяване е било преди седем години, а
преброителите са се отнесли небрежно към показателя „религиозна принадлежност“
Този впечатляващ консенсус срещу предлаганото законодателство трябваше да подскаже на политиците, че работата е дебела и няма да стане толкова лесно, колкото я мислеха. Премиерът Бойко Борисов осъзна това едва когато лично патриархът Неофит го привика в Светия синод за разговор заради притесненията на църквата. Реакцията му обаче беше типична и повърхностна - да обещае на духовниците, че няма да пипа собствените им приходи, и да се похвали със заплатите, равни на учителските, които щял да им осигури. Борисов въобще не осъзна, че за църквата нещата не опират толкова до размера на заплатите, а преди всичко до опитите на държавата да се меси в нейните вътрешни дела - от парите до религиозното обучение и богослуженията.
Кардиналната грешка, която политиците и законодателите правят, е да се опитват да противодействат на екстремизма като засилят държавния контрол над вероизповеданията. Няма начин с парламентарен декрет да се определи кое е „умереното” течение на дадена религия, към което трябва да се придържат нейните следовници, и кое е „екстремното”, носещо потенциал за радикализъм и насилие. Затова и родните митрополити заявиха в прав текст пред депутатите, че понятие като „религиозен екстремизъм” не съществува и не признават опитите да бъде въведено такова в Закона за вероизповеданията.
Идеологическият екстремизъм и престъпленията, които той поражда, се преследват чрез наказателното законодателство. Затова Наказателният кодекс е нормативният акт, който има нужда от осъвременяване с оглед на новите предизвикателства пред сигурността. Защото, в крайна сметка, преследването и наказването на престъпленията срещу държавата, обществения ред и националната сигурност е прерогатив на правоохранителните и правораздавателните органи. Какво място имат тук вероизповеданията?
Във връзка с това - къде е ДАНС?
През цялото време, откакто темата се появи в публичното пространство, нито веднъж не сме чули мнението на агенцията. Тя не прати становища по законопроектите и нейни представители не се явиха на разглеждането им в парламента. И защо, след като проектите са мотивирани от съображения за национална сигурност, те не бяха разгледани и от парламентарната комисия за вътрешна сигурност и обществен ред?
Всичко това само засилва усещането, че цялото упражнение всъщност е римейк на забраната на бурките. Иначе казано, приема се закон с чисто политически цели - да се отговори на президентския натиск и да се реагира на публичните страхове от екстремизма. Без да се обърне внимание на факторите, които реално го подхранват - международното положение, неравенството и бедността, дискриминацията и маргинализацията, безперспективния живот. Това обаче са проблеми, които са далеч по-сложни за разрешаване, отколкото прибързаното и нескопосано прекрояване на един закон, нали?
