Компактната българска градска десница трябва да получи тая власт най-накрая, за да не се мъчи повече. Мрачните опозиционни времена съвсем отчаяха тези хора, депресираха ги бетер Нинова, принудиха ги през годините да правят много странни лупинги из политическото пространство. Сега, макар и оредяло и неудовлетворено, дясното е относително спокойно, в прилична кондиция и без излишни движения кротко чака избирателя да му връчи мандат за управление. Но вижте какво се получава - идат решителни избори, в които хората се чудят повече накъде ще завие Слави Трифонов, патриотите съвсем ли се разпаднаха и доколко енергията на площадите ще бъде приватизирана от Мая Манолова и Отровното дуо (бивше трио). И никой, ама абсолютно никой освен Ахмед Доган не се пита какво става с десните, единствената политическа сила, която иска да рестартира демокрацията... със себе си начело, разбира се.
Защо все така се получава, е трудно да се каже. Най-вероятно избирателите не хвърлят поглед към дясното, защото вече отдавна са абсолютно наясно какво ще видят там - градската десница е готова за властта и просто чака тя да падне като зряла круша върху жълтите павета. Това силно самовнушение е факт поради една проста причина - самите десни се държат като хора, на които властта им се полага по право. По кръв.
Властта е тяхна, но сега е окупирана
и просто трябва суверенът да бъде така добър да им я възстанови в реални граници. Те са свалени монарси, които живеят в изгнание и просто чакат да им дойде времето, за да си върнат страната и трона. Затова живеят близо до институциите, а не по ливадите. Та, избирателите въобще не трябва да гледат, те трябва да са абсолютно убедени, че десницата свети в неотразена светлина, а останалите са несъвършени и недорасли типове. БСП са комунисти, патриотите са националисти, а “ГЕРБ и ДПС просто трябва да бъдат поставени под карантина”, щото прекалено много са управлявали. И ако гражданите не виждат тези ясни като бял ден факти, то си е за тяхна сметка.
Проблемът е, че докато
чакат някой да се сети и да им подари властта,
десните не се занимават активно с нещо смислено. Разбира се, те може би се занимават с нещо смислено, но то не се вижда. А не се вижда, щото десните казват: „За нас фокусът е върху работата, а не върху пиарските акции и масовките пред медиите. Искаме да свършим работата“. Ми, вършете си я. После може да кажете: ”Много добре играхме, но не успяхме да стигнем до хората“, или друга подобна баналност.
Разбира се, тук трябва да се оставят пред скоба Христо Иванов, Ивайло Мирчев и още 2-3-ма души, които в последните 12 месеца имат проактивна позиция - т.е. предизвикват събитията, независимо дали националните медии се сещат за тях. Предприемат морска атака срещу летния дворец на Сокола, влизат в смели единоборства с органите на реда, обикалят нощем кръстовищата на София и т.н. Създават новини, а не тропат сърдито с крак като останалите си колеги, които чакат журналистките да им тикнат микрофона, за да кажат нещо от рода на “Бау-бау” или друга премъдрост. Да не говорим, че някои от т.нар. десни лидери отдавна трябваше да са минали в историята и да са освободили пътя на младите. Колко избори например трябва да загуби ДСБ, за да стане ясно, че с Атанас Атанасов начело нещата няма да се подобрят? И кога за последно чухте нещо смислено от тази партия, чиито привърженици все още богославят Командира?
А сега - още по-сериозно...
Българската градска десница има последователни позиции по необходимостта от реформа на съдебната система, от промени в изборните правила, има свежи идеи за е-управление, позиции по отношение на големите енергийни проекти - това е безспорен факт. На практика - десните имат точно една дузина приоритети и това е абсолютно достатъчно, за да се позиционират ясно на всички избори. Т.е., за разлика от други малки и големи партии, българските десни са хора с позиция и това никой не може да го отрече.
Освен това българските градски десни имат потенциал - полето на недоволните от управлението на Борисов десни българи, които не са избрали за кого да гласуват, е широко и препълнено с електорат. Тези хора симпатизират на десницата, но никога не са “запалвали” до такава степен, че да превърнат своята позиция в бюлетини. Напротив - този електорат е там, защото е бил отблъснат от градската десница. Бил е с нея, но е бил наритан - или щото е бил критичен, или защото е бил непоследователен - с нещо все е съгрешил от правата вяра и е бил отлъчен от стадото. Така тези, които се водят “градско дясно”, сега са нещо като “шъпа спартанци под сганта на Ксеркса”,
праведници, които умират геройски на всеки национален вот
Големият проблем на милата ни десница е един и същ през всички години след разпадането на онова мощно СДС, което бе незаобиколим фактор в прехода - самовлюбеност, сектантска самодостатъчност, безкрайна мнителност и пълна нетърпимост към чуждо мнение. И т.н. Десницата ни е неспособна да разширява присъствието си и да търси приятели. Самочувствието й на носител на святата истина, ортодоксалната й вяра, че притежава идейно превъзходство, я кара да слага стени около себе си, които са по-високи от стените на Тръмп.
Това е принципност, напомнят ни отдясно. Така е - градската ни десница като че ли иска да остане в историята не с нещо друго, а със своята принципност. Тя влиза във всяка битка с две знамена: “За нас властта не е самоцел”, от една страна, и със: “С принципите си няма да правим компромис” - от друга.
Ако потъркаляте тези два опорни камъка, бързо ще разберете, че това е позиция на хора, които са готови не да управляват, а да протестират денонощно на площада. Това е прекрасен старт за всяка
НПО, но не и за партия или коалиция,
която гравитира около 4-те процента. Неслучайно българските жълтопаветници приличат на активисти, а не на политици.
Единственият начин жълтопаветната десница да заприлича на политически проект е да стигне до хората. Не до себе си, не до медиите, а до всички потенциални избиратели. Сега може би ще прескочи 4% бариера, ще пласира няколко депутати и толкоз. Когато десницата разбере, че не влизането на парламента е целта на занятието, а управлението на страната - тогава ще си върне и старата слава.
