Септември 2014 г. , месец преди предсрочните избори, предизвикани от рухването на кабинета „Орешарски”. Младежката организация на ГЕРБ провежда своя 7-и „летен университет” край морето, съвместно с партийното ръководство. Насъбралите се комсомолци притихват в очакване да чуят наставленията на Бойко Борисов. Бъдещият премиер тъкмо започва да говори, когато съзира пред себе си микрофон на „Алфа” – партийната телевизия на „Атака”, и безцеремонно го отмества далеч встрани. „Не са ми най-приятните поради това, че една година и два месеца благодарение на тяхната партия тази пагубна тройна коалиция БСП - ДПС - "Атака” ни доведоха до тука ... “Златният пръст” една година крепи това управление”, обяснява раздразнено Борисов, съпроводен от подхилванията на своята млада, възхитена публика.
Днес лидерът на ГЕРБ управлява страната съвместно с вожда на „Атака” Волен Сидеров. „Златният пръст” продължава да служи достатъчно добре, като натиска бутона за гласуване в пленарната зала, когато и както трябва. Нещо повече, атакистът е може би най-ревностният защитник на Борисов пред обществеността и другите коалиционни партньори. А премиерът си мълчи, дори когато Сидеров се опитва да го скара с най-близкото му обкръжение. Въобще обратът е направо главозамайващ.
Затова не е никак чудно, че иначе словоохотливият водач на ГЕРБ въобще не засегна подобни теми, когато събра този септември партийната младеж на поредния, 11-и „летен университет”. Не че някой посмя да го попита. Подобни тънки и деликатни политически моменти никога не са били предмет на дискусия дори на големите конгреси на ГЕРБ, камо ли сред нейния комсомол. Да се говори против опозиционната БСП – това може и трябва. Да се раздират от критики предишните управления, на практика е задължително. Да се поставят под съмнение нечистите политически маньоври на партийния водач, които очевидно са
подчинени единствено на принципа на моментната изгода
- това си е чисто кариерно самоубийство в политическа сила, в която един човек има абсолютната власт на фюрер.
А ГЕРБ е достатъчно щедра към своите кадри, за да бъдат наясно амбициозните млади партийци, че мълчанието и послушанието се отплащат, при това твърде добре. Нека само да хвърлим един поглед към изумителната биография на Георг Георгиев, който оглавява партийния комсомол през последните 4 години. Кариерата му започва още от студентската скамейка – първо като асистент на евродепутати от ГЕРБ, а после стига до високи постове в студентската организация на Европейската народна партия. През 2014 г. става депутат в 43-тото Народно събрание, където парламентарните репортери го запомниха с яростните му битки срещу комунизма (за който не знае нищо, по простата причина че е роден през 1991 г.). Активната му политико-идеологическа деятелност обаче бързо се отплати – първо го издигнаха за шеф на Младежи ГЕРБ, а през 2017 г. го възнаградиха с пост в изпълнителната власт - зам.-министър на външните работи, при това с важни ресори като Америка и Азия. Накратко казано, Георгиев не изкачи бързо кариерната стълбица, той светкавично беше пренесен на няколко ръце до върха й.
Нека да обърнем внимание и на регионалния министър в оставка Николай Нанков - така скъп на партията, че се стигна до спекулации за вътрешен бунт срещу решението на Борисов да изхвърли него и още двама министри от кабинета заради катастрофата край Своге.
Навремето Нанков постави неподобрен и досега кариерен рекорд
- стана най-младият областен управител в страната - на 26 години, на Ловеч. Дотогавашният му професионален опит е в класическата за герберските кадри размита сфера „разработване и управление на европейски проекти”. От ловешката областна управа беше катапултиран на зам.-министерски пост в регионалното министерство (2011 - 2013 г.), после беше депутат от ГЕРБ, а след това отново зам.-министър. Кулминацията (досега) на това стремглаво издигане настана, когато Лиляна Павлова се захвана с европредседателството, а Нанков пое от нея регионалното ведомство. Управляваше го със самочувствие, ако не с компетентност, докато Борисов не му отсече главата, за да я покаже на възмутената общественост, която искаше виновник за Своге. Можем да сме сигурни обаче, че скоро ще му я пришие обратно и Нанков ще възкръсне политически – повсеместните ласкателства по адрес на министъра от страна на партията и нейните съюзници са индикатор точно в тази посока.
Кариерното израстване на Георгиев и Нанков обаче е бавно като охлюв в сравнение с другия „светъл пример” на герберския комсомол – Мария Габриел, която се придвижи нагоре направо със скоростта на светлината. Биографията й всъщност започва направо от върха - през 2009 г., когато е едва 30-годишна, е избрана за евродепутат и продължи да работи като такъв до 2017 г., когато стана еврокомисар с ресор цифрова икономика и общество. Ако спрете някого случайно на улицата и го запитате за Габриел, човекът вероятно би се присетил, че тя представлява България на най-високо ниво в Брюксел. Но здраво ще се затрудни, ако поискате да посочи нещо друго, с което я е запомнил.
Всъщност, забележителното в нея, а и в двамата й съпартийци, е феноменалната скорост, с която на ранна възраст достигнаха върховете на политиката. Човек няма как да не направи паралел с екслидера на БСП Сергей Станишев, на когото Бойко Борисов някога постоянно се подиграваше, че няма и един ден трудов стаж извън партийната централа на „Позитано” 20.
На кого обаче му трябва да се труди, ако си има партия кърмилница?
И това е очевиден факт за младите партийци, които ежегодно се събират на „летния университет” на Черноморието. Знаят също, че ако бъдат послушни, пригласят на ръководството и не проявяват критично и самостоятелно мислене, шансовете им да повторят кариерния скок на споменатите късметлии нарастват главоломно. По същата причина си мълчат, ако внезапно, по една или друга причина, отпаднат от основния състав на отбора. Просто са наясно, че резервната скамейка на ГЕРБ е къса и ако не вдигат шум и не се правят на интересни, слънцето отново може да огрее тяхната улица. Затова по правило онези, които си тръгват от партията със скандал, за да си търсят мястото другаде, са зрели хора с опит в политиката, различен от ГЕРБ, или със свой бизнес, което ги прави по-самостоятелни и по-дръзки.
„Децата на партията”, както умилително ги нарича Борисов, обаче не познават нищо друго освен нея и несменяемия й водач. И не търсят друго, след като вече близо 10 години ГЕРБ, с едно краткотрайно прекъсване, владее държавата. Преди 10 ноември казваха така - ако искаш да бъдеш някой, трябва да си член на партията (онази, която я изписваха с главно П). Е, днес има и други възможности, но сериозните постове в държавното управление все така остават запазени за избраниците на партията. „Децата” са пределно наясно с това. Както и познават изискванията към тях - да бъдат послушни; да стискат очи и да запушват уши, когато е необходимо; да раззинват уста, когато трябва да пеят „Цъфнал ГЕРБ”; да повтарят до прегракване спуснатите им от партията интерпретации на обществените събития и процеси; и да бъдат безмилостни към опониращото мнение. И винаги да са наясно, че са напълно заменими, което означава да не се бунтуват, когато босът прецени, че му носят повече вреда, отколкото полза.
Такова е новото поколение политически лидери на България – произведено от ГЕРБ. Това са хората, които ще осигурят розово бъдеще на фалшивата родна демокрация, в която младежкият дух, на когото разчитаме да донесе промяна, е обязден от управляващата групировка. „Децата на партията”, които Борисов отглежда близо 10 години, са изгубени за България.
