На един хълм, сред трънясала гора, където никой век не е ходил, и не знае какво точно ще намери, е скрито нещо ценно. То е на 250 години, вероятно крехки останки. Но са важни за цяло село. Кръст. Олтар. Оброк. Някъде около 1780 г. високо в гората е пренесен параклис, за да отбелязват християните радости, мъки, надежди.
Селото е Драганово, малко на север от Горна Оряховица. Трънливата местност се нарича Марков кръст. Според легендите кръстът е бил дървен или каменен, до към първата третина на миналия век хората са се събирали там. После поколенията препредават "белязката": "Ей там, като се застане насреща, виждаш електрически стълб - около него трябва да се търси, там е мястото".
"Много искам да го намерим. Да се събираме пак, да обновим, екопътека да направим", казва кметът Иван Кишев. Обещал си го е.
Съселяните му от Драганово искат същото. Може би се питате защо му е на едно село да възстановява изчезнал кръст. Как защо? Селото си има и часовник с кула; местен човек без заплата и заповеди се грижи за механизмите му (повредят ли се, почти е невъзможно да заработят). Сверява го, стрелките не бъркат. За какво му е на едно село часовник? Та нали всички виждаме часа на мобилния си телефон? Отговорът - защото часовникът, точно както кръста,
означават живот.
Живее селото, живеят хората.
Малцина са чували за Драганово. Обаче то е бисер за всеки любител на незабележимите, подценявани култура и история. Известно е като селото на градинари и поети, може да бъде наречено и "на паметниците". Няма друго с толкова много: паметник на градинаря, понеже е средище на градинари, потеглили през XX век из Европа; паметник на загиналите във войните със 146 имена на съселяни; на руските освободители; къща музей на родения в Драганово Асен Разцветников; плоча пред дома на писателя Камен Зидаров; паметник на "На крак, о парии презрени..." - няма шега, документирано е как в България за първи път Интернационалът е изпят в Драганово през 1897 г.
Две църкви и два мюсюлмански молитвени дома има още селото. И читалище с библиотека, разбира се.
Кметът Кишев споделя пред мен злободневните проблеми - водата е кът, асфалтови дупки, ремонти предстоят в двехилядното село. И с бездомните кучета следва да се справи... Но на мен интересна ми стана историята с Марков кръст. Реших да поразпитам. Хората не знаеха подробности, не бяха сигурни записано ли е нещо някъде.
Влязох в селската библиотека
Там, от 5-6 книги с историята на Драганово, избрах една. Разлистих, и точно на определена страница намерих хартийка, като разделител, с изписано ръчно на нея "Марков кръст". Втора "белязка", този път в книгите! Мен ли е чакала? Съвпадение. Но явно кръстът чака да бъде намерен.
Върху страницата краеведът Илия Гогев е поописал нещата. Параклисът бил създаден върху по-стар оброк. С обязаностите се заел поп Марко Ненов, Папаза. Този "шишкав, но много подвижен мъж, обикновено облечен в селски дрехи, но с висока килимявка", заедно с друг селски първенец (Рашко кехая) измолили от търновския паша и владиката църква за Драганово. Тя била бързо построена под баира на параклиса. С откриването ѝ през 1832 г. той престава да съществува. Но хората продължавали да се събират на курбан в местността на Марковден (25 април и 8 май, съответно нов и стар стил). Всички имена са съвпадение с поп Марко, почита се Свети Марко. Нататък в историята на Драганово има дори още един поп Марко.
Около век след 1832 г. хората ту се събират на Марков кръст, ту не, мястото запада, почистват го. Във времена на атеизъм (социализма) деца, люде на зряла възраст днес, са играли из шубраците, без да знаят край какво точно щъкат.
Първата църква в Драганово, тоест тази, която е вдигната под параклиса, се казва "Свети Пророк Илия". Има я и днес, не във вида от 1832 г., естествено. С две кубета, прекрасна архитектура! Но западнала, плаче за ремонт. Мазилката се кърти, оградата рухва. Женица, която се грижи за храма,
подпира вратата с дъска,
като я затваря - иначе духа. Хората от Драганово са писали ред писма до търновския владика, събрали са пари за ремонт на оградата - отговор няма.
Няма и за прекрасната църква в съседното село Стрелец, знам. Няма и за павликенското Сломер.
"Каква красиво-тъжна история за миналото и днес", казвам си. Някога хората от пашите са измолвали църкви, западащи днес без паши; при народа огънчето тлее, горе по йерархиите - гасят го. Обаче, следва да се признае, това си е и тривиална история - бялото - бяло, черното - черно. С което подцених сложността на живота:
"Има нещо, което не одобрявам. Хората искат кметът да поддържа гробовете. Не мисля, че е работа на кметството", реди от дума на дума новият ми приятел Кишев.
"Кои гробове?",
сепнах се - "Как кои? Семейните, на роднините".
Моля? Шокирах се. Някой друг да поддържа гробовете на майка ти, баща ти? Да ги чисти, плеви?! Едва ли ще е само така в Драганово, бързо разпитах други кметове от страната - да, казаха, има хора, които, дали защото са далеч от дома, или по други причини, считат, че кметството (община, държава, власт - в по-общ смисъл) следва да се грижи за семейните им гробове. Не за алеите и чешмичките в гробищата - точно гробовете! Това определено е ново явление, невероятно, но съвсем истинско.
Да не ходиш на гробовете е едно.
Да те е срам от това, или пък нехаеш
- второ. Ама съвсем трето е да искаш друг, още повече държавата, да ги поддържа - що за чудо?
"Да, има такива случаи, регистрират се на много места. Все още сме съвременници на явлението, не може да анализираме пълноценно. Може би като разбиране е наследство от социализма - да чакаш все държавата да върши нещо, без да знаеш докъде е тя, къде идват твоите отговорности. Но при всички случаи това говори за драматична промяна в ценностите. Представяте ли си преди век човек да поиска някой друг да се грижи за семейните гробове? Не само няма как да се случи, ами би било огромен срам! Та е имало семейни оброци дори за почит - ето колко важна е била връзката с починалите", коментира пред "Сега" културният антрополог Росен Гацин.
Значи така: в Драганово, и не само Драганово, но и точно в това село с безброй паметници, където се търси по баирите още един, успоредно съществува друг процес - на дистанциране, отчуждение от памет - от най-личното, най-съкровеното. Или пък гробът на родителите вече не се счита за нещо тъй лично? Или, може би, Е, НО И ПРЕСТАВА ДА Е при допир с отговорността?! Не знам. Не разбирам. Но очевидно се е появило такова явление.
Контрастът конкретно в Драганово си е забележителен. Дълго мислих - има ли връзка между приобщаването към памет и бягството от нея?; логика между колективния устрем и личното отчуждаване?; това
една картина ли е, или пъзел
без връзка на елементите? Пак не знам. Ние, живеещите след Просвещението хора, винаги обвързваме фактите като следствие и причина, чрез общи закони. Но се подвеждаме - защото често нещата се случват без логика, връзка - просто следва да се приемат такива, каквито са. Например може ли да търсиш връзка между многото попове Марко в конкретното село и Свети Марко - просто съвпадение. Така паметта и не-паметта най-вероятно отново са съвпадение.
С което нещата не стават по-малко интересни. Следва да се знаят, наблюдават, описват. Под буренясалия кръст нищо не е сигурно, има го и и бялото, и черното, цветното.
