"Притеснява ме, че България е еднопартийна държава", каза пред Би Ти Ви бившият американски посланик у нас Джеймс Пардю и тегли чертата под 30-годишния ни преход от еднопартийна диктатура към многопартийна демокрация. От неговите думи излезе, че три десетилетия България се е движела в кръг, за да го затвори и да потвърди думите на някои нетърпеливи социолози: "Преходът свърши". Там сме, откъдето тръгнахме.
Прав ли е г-н Пардю, който като бивш военен разузнавач и дипломат е известен със своята наблюдателност и аналитични способности? Българите отдавна чувстват, че с избори не променят нищо, каквито и партии да качват и свалят от власт. Всички следват една генерална линия, обслужват едни и същи привилегировани среди и демотивират все повече хора да ходят на избори, колкото и да им внушават, че гласуването е задължително. Клептокрацията, която зорко държи властта, не се подлага на народния вот и се обслужва от всички партии, които допуска до ръководни позиции. Тя не признава деление на ляво, дясно и център и затова политическите категории губят в България смисъла, който обикновено им се приписва. Такова е усещането, но то не е достатъчно, защото когато говори за еднопартийна държава, бившият американски посланик вероятно има предвид някаква структурна определеност.
Затварянето на кръга
ни помага да намерим инструмент, с който да проверим верността на тезата му. Споменът за еднопартийната система при социализма не е толкова далечен и мнозина могат да съпоставят сегашното положение с начина, по който се концентрираше властта тогава. На върха беше Политбюро и процесите в него бяха най-строга държавна тайна. Кой е във възход и кой губи позиции, разбирахме само като свършен факт. По-досетливите следяха и най-маловажните факти, за да си правят изводи.
Като млад репортер работех преди 40 години в редакция "Вътрешна информация" на БТА. Повечето събития бяха протоколни, а отразяването им бе шаблонно. Най-важното бе да се напише кои висши партийни функционери присъстват на събитията, защото участието им доказваше, че не са изпаднали в немилост. И най-малката небрежност на репортера му струваше големи неприятности. Случвало се е член на Политбюро да звъни в агенцията и да крещи по телефона: "Какво?! Да не съм свален, защо не ме пишете?" Такъв пропуск бе непростим, защото репортерите трябваше да знаят наизуст членовете на Политбюро и следващите ги по ранг, както и да разпознават лицата им.
Сега положението на журналистите е още по-трудно, защото управляващата върхушка, издигната от криминалния преход, съзнателно пази дискретност. Йерархията не е толкова видима, защото не е пирамидална, а е от мрежов тип. Днес медиите могат да имат проблеми, ако назовават новите велможи, а не ако пропускат имената им.
Кой е член на днешното Политбюро
проличава най-добре, когато бъде изваден от състава му. През 90-те години това ставаше чрез отстрел, както в случая с боса на "Мултигруп" Илия Павлов и някои шефове на т.нар. силови групировки СИК и ВИС. Методите започнаха да се променят след влизането на България в ЕС, защото държавата трябваше да пази европейско поведение. Най-яркият пример от този междинен период на промяна бе отстраняването на "касиера" на върхушката Цветан Василев, който загуби банката си КТБ без нито един изстрел, но твърдеше, че оставащият на върха негов бивш любимец Делян Пеевски възнамерява да го убие. Раздялата между двамата бе категоричен знак за падането на единия и възхода на другия. А за екзекутор послужи прокуратурата. Видя се, че тя е не по-малко ефикасен кадровик от наемните убийци, защото няма член на върхушката, за когото да не може да извади криминално досие. Всички са недосегаеми, докато другите не се сговорят срещу някого.
Най-пресният случай е хазартният бос Васил Божков, който три десетилетия бе фаворизиран от държавата и кичен с ореола на най-богат българин, а сега е хулен като финансов мошеник и спекулант с културни ценности. За него се пишеше специално законодателство, което да го пази от данъци, наливаха му се европейски пари за пътно строителство по съмнителни обществени поръчки, даваха му се облекчения, за да си пълни колекцията с артефакти без ясен произход.
До каква степен можеше да се обслужи с държавата, пролича в момента на приемането й в Евросъюза, когато първото, с което тя се представи в Европарламента в Брюксел през януари 2007 г. и с което искаше да я помнят занапред, бе изложбата „Великолепието на България“ с експонати от колекцията „Васил Божков“. Бях там за тържествения момент на държавата ни и ми се догади, като видях с какво се гордее. Реших да не снимам, нито да пиша за срамното събитие. Чужденците не можеха да схванат, че пред очите им се миеше недостоен образ, но както разбрах миналата неделя, един от тях е бил наясно - Джеймс Пардю. "Предизвиках малък скандал, когато бях в НАТО, защото отидох на изложба в Брюксел за присъединяването на България към ЕС и не бях разбрал, че Божков я е спонсорирал. Дълго се опитвах да обясня защо бях там. Божков не е нищо ново за българската сцена. Само се чудя защо отне толкова време", каза той в същото телевизионно интервю.
Може да се гадае кой е следващият,
но вече има признаци, че още един е на път да се раздели с привилегированото си положение. Възходящият във властовите среди бизнесмен Кирил Домусчиев го посочи в интервю на 11 февруари по собствената си Нова тв: „Има енергийна мафия в България. Надявам се, че един ден прокуратурата ще намери време да влезе и в нашата родна енергетика и да порови малко”. За да не се затруднява с ровенето, я облекчи: "Има страшно много спекула на българския енергиен пазар. Има хора, които успяват да изкупят всички свободни количества, когато има търгове на АЕЦ или други централи. За тях, за хора като г-н (Христо) Ковачки цената не е важна. Впоследствие, когато има пикове в цената, правят огромни печалби". И за яснота направи аналогия с Комисията по хазарта, която е толерирала - знае се кого. Сиреч, и единият, и другият нямат място във висшите среди и трябва да си имат работа с прокуратурата. Такава е съдбата на осветените.
А оставащите, които предпочитат дискретното величие, не са длъжни да обясняват произхода на богатството си. И прокуратурата не е призвана да го проверява. Като настоя да се модернизира ТЕЦ "Марица-изток 2", Домусчиев даде за положителен пример ТЕЦ "Варна", която минава на природен газ. Неин горд собственик от две години е почетният председател на ДПС Ахмед Доган. Това е сигурен белег, че не предстои неговото изваждане от Политбюро, както и на дясната му ръка Делян Пеевски. Освен ако външен фактор не обяви, че им отказва визи. Но този фактор засега играе на дребно, макар че още от времето на Джеймс Пардю, а и от по-рано, несъмнено знае кой какъв е в България.
