Остана ли в света страна, която да не е събаряла паметници? Въобще имало ли е някога такава в цялата човешка история? Вярно е, че паметници са махали варварите и фашистите, а също така сталинистите и комунистите, както и тясно свързаните с тях антисталинисти и антикомунисти. Но не бива да пропускаме социалистите, християндемократите, либералите… Вече и консерваторите не искат да стоят със скръстени ръце.
Както се вижда, привържениците на всички партии и обществени организации са готови и да преместват, демонтират, вандализират, трошат, а понякога и направо да взривяват паметници (такива опити има и във Виена, и в Афганистан). Но само една страна - Русия - винаги се обижда, сърди, цупи, тропа с крак, заплашва и понякога отзовава дипломати, когато някъде по света вземат, та залеят руски паметник с боя, или решат, че нямат нужда от него.
И все пак възможно ли е не Русия, а САЩ да станат първата страна в света без паметници?
След десетки премахнати и вандализирани паметници на робовладелци и търговци на роби (и един на руски колонист) през последния месец в САЩ дойде ред и на борците срещу робството. В края на юни се засилиха призивите за премахването на паметниците близнаци на Освобождението във Вашингтон и Бостън, които изобразяват освободен роб, коленичил в краката на президента Ейбрахам Линкълн - гледка, която ядосва и обижда мнозина в една нация с
новооткрита непоносимост към расовата несправедливост
На 1 юли членовете на Комисията по изкуствата в Бостън - органът, който одобрява разполагането на постоянни и временни обекти на публичното изкуство в рамките на града, взеха единодушно решение Мемориалът на Освобождението, разположен на Парк Плаза от 1879 г. насам, да бъде премахнат. Както и повечето конфедеративните паметници из страната, тази скулптура е спорна от години. Създаването на паметника е финансирано изцяло от освободени роби, но той е проектиран без тяхно участие.
Дни по-късно британският “Гардиън” съобщи, че историци, проучвали миналото на мемориала, са открили писмо, в което Фредерик Дъглас описва какво изпитва, когато гледа този паметник. „Негърът тук, макар и с разбити окови, все още е на колене и гол - пише прочутият борец за граждански права до вестник National Republican. - Това, което искам да видя, преди да умра, е паметник, представящ негъра не на коленете си като четириного животно, а изправен на крака като човек.“
На 6 юли новинарските агенции предадоха, че статуя на чернокожия борец срещу робството и защитник на гражданските права Фредерик Дъглас е била изкъртена от постамента си в Рочестър в деня на 168-ата годишнина на една от най-известните му речи, изнесена в града през 1852 г. Статуята беше открита недалеч, но в твърде увреден вид и ще бъде подменена. Полицията още няма заподозрени, но в понеделник сутринта Доналд Тръмп обвини „анархистите“ за инцидента.
Америка не е сама в борбата си
срещу монументалното изкуство, поставило на пиедестал герои на каузи с изтекла давност. Много паметници са събаряни в Източна Европа (и още много има за събаряне). Западна Европа малко позакъсня, но сега ще навакса. Най-много изхвърлени на бунището (на историята) паметници има в Русия още от времето на СССР. Там са измислили как да съборят един паметник няколко пъти - като първо го събарят, а после го възстановяват, за да могат един ден отново да го съборят.
Така преди около 60 години СССР се освободи от няколко хиляди паметника на Сталин, а през 1961-ва и мумията на Йосиф Висарионович беше изнесена от мавзолея. Другата мумия още си е в мавзолея, но след като лично Путин обвини Ленин за разпадането на СССР (да, наистина), дните ѝ изглеждат преброени. Междувременно статуите на Ленин в страните от бившия СССР са намалели значително, но пък в Русия паметниците на Сталин започнаха да се завръщат още през първия мандат на Путин, вече са няколкостотин и броят им расте. Расте и броят на мандатите му. Дали накрая няма да върнат Висарионович
в мавзолея на мястото на Ленин?
Все пак такава хубава сграда в идеалния център на Москва не бива да стои празна.
У нас (разбира се, успоредно с процесите в СССР) бяха премахнати статуите на Сталин, после на Брежнев (имаше една такава в София и тя изчезна тихомълком още преди 10 ноември), после на Ленин и Георги Димитров (който беше и съветски гражданин). Почти всички тези паметници бяха демонтирани, прибрани по складове, а някои - и в един измислен от Вежди Рашидов музей на Социалистическото изкуство. Най-забележителното беше, че това масово двойно „обезпаметяване“ и през 50-те, и през 90-те протече без никакви протести, подписки на интелектуалци от БАН, творчески съюзи и заплахи от чужди посолства.
По села, градове и паланки останаха главно въоръжените паметници - на партизани, войници от Червената армия. Това са „освободителите“, от чието символно присъствие така и не съумяваме да се освободим - за разлика от някои други бивши социалистически страни като Полша, Чехия и Унгария. Но и ние няма как да избягаме от световните тенденции. Знаете ли, че през 2008 г. от централния площад на Пхенян, КНДР, са изчезнали портретите на Ленин и Маркс?
Ако наистина искаме да се освободим от даден паметник, а властите не са съгласни да го демонтират, ето какво може да се направи, според световния опит. Първата стъпка е
поставянето на надпис върху паметника
- може да е “комунисти”, “окупатори”, “расисти”, “терористи” или някаква комбинация. Властите трябва да осъдят (на думи) извършителите като “хулигани” или “вандали”, по-добре като “осквернители на паметта”, но най-добре като „пещерни антикомунисти“ “либерални фашисти” или „културни марксисти“. И след това ще изчистят надрасканото. Това се повтаря няколко пъти.
Следващият етап, който ще накара паметника и неговите защитници да свикнат с мисълта, че краят е близо, е заливането с боя - най-добре драматично червена (като кръвта на жертвите, полепнала по убиеца) или многозначително розова (като панделка на момиченце). Ако това се прави достатъчно често, накрая самите защитници за паметника ще поискат да го скрият някъде, за да го спасят от постоянно оскверняване и поругаване. И по-добре да го направят рано, отколкото късно.
Така например, когато наскоро паметникът на съветския генерал Конев от Втората световна война в един квартал на Прага бе залят с боя, Русия се разсърди силно. След като местните власти оградиха паметника с параван, Русия се разсърди още по-силно. А когато накрая местните общински съветници гласуваха да демонтират паметника и изпълниха решението си, Русия просто вече нямаше как да се разсърди още повече - и поиска Чехия да ѝ предаде статуята. А дали Чехия не може, вместо да ѝ я предаде, да ѝ я продаде?
(Нещо подобно вече се е случило с паметник на британската кралица Виктория, който е бил поставен през 1908 г. в Дъблин. През 1929-а, няколко години след като Ирландия вече е независима, в страната започва дискусия дали „постоянното присъствие на този паметник пред сградата на парламента не е отвратително за националното самочувствие“. Звучи ли ви познато? 20 години по-късно паметникът е демонтиран. Отначало иска да го купи град в Канада, но транспортирането се оказва прекалено скъпо. Сега паметникът на Виктория се намира в Сидни, Австралия.)
Другият вариант е революционно настроеното гражданство да пристигне
с чукове, въжета, кирки, зъби и лакти
и да свърши работата — без излишно протакане с административни процедури, публични обсъждания, съдебни дела, общински поръчки и триинстанционно обжалване. И без да се разчита, че ако няма кой друг, накрая ентропията и природните стихии ще свършат работата - както вече почти се е случило с Дом-паметника на БКП на връх Бузлуджа, известен като "Летящата чиния".
А ако в Америка спешно скоро не измислят нещо друго, един ден протестите ще свършат, но дотогава може и там да не е е останал нито един паметник. Засега решенията за издигане и сваляне на паметници, също както и учебниците по история, се пишат от победителите. Дотогава имаме монументален проблем - около всеки паметник, добър или лош, наш или чужд, могат да се появят хора с чукове.
