"Стеклият се многохиляден народ се пръсна по цялото бойно поле. Деца се явяваха във веригите с пачки патрони и биваха убивани и ранявани. Ударените войници се носеха с файтони, а когато конете биваха убивани, впрягаха се дори жени да возят. Млади девойки достигаха картечниците, завиваха с мокри кърпи нажежените дула и сипеха на тях вода от менци, които носеха на кобилици, като при пожар... Дори туркини и татаркини хвърлили фереджетата си, идваха на огнената линия, в окопите, и с резени от дини мокреха попуканите устни на умиращите герои".
Антон Страшимиров, 1916 г.
На двадесетина километра югозападно от Добрич, насред храсти и рядка гора, край едно обезлюдено село, има мост. Свързва височините над дере, по него минава жп линията Варна - Добрич. Стотици хора всекидневно преминават по него с влака. Не го забелязват, защото най-безсмисленото нещо на света е да се вълнуваш от мост.
Селцето също е възможно най-голяма проза. В него живеят едва 43-ма души. На порутената му гаричка никой не слиза. Казва се Ново Ботево. В него влиза този, който случайно сбърка пътя. Понеже никой не бърка, мостът и селото са дълбоко неизвестни на България.
Този мост и селото обаче се свързани с толкова много важни неща, че човек изпитва срам, когато разбере за тях -
възмущава се от досегашното си незнание
Срамът е и от околната пустош. Подобни места не бива да бъдат изоставени, забравени.
За история иде реч. Не само. Но да върнем лентата назад:
31 август, 1916 г. Тече Първата световна война. Българското население в отнетата 3 години по-рано Южна Добруджа стене под издевателствата на румънската власт. След няколко часа България ще обяви война на Румъния. Срещу нея е несравнимо по-многочислен обединен враг - руснаци, румънци и сърби. Предстои най-героичната есен в българската история, станала известна като Добричката епопея. Но за да се случи тя, за да е имало каквато и да е възможност за победа, най-напред е трябвало да бъде овладян... мостът на Ново Ботево.
"Мостът е бил много важен по две причини", обяснява историкът и главен експерт в Министерството на отбраната Радослав Симеонов. Първото е по него да се придвижат българските войски на север. Второто е ранените при битките войници да бъдат превозвани до болниците във Варна. И двете функции са ключови при малочислеността на българската армия. Ще бъдат важни и заради огромното кръвопролитие след няколко дни в Добрич. Мостът е от генерално значение България да победи, а не да крушира - без логистиката се обезсмисля освобождението на Тутракан; с контранастъплението врагът може да стигне чак до Варна. Друга жп линия в района няма, затова най-важната предварителна задача е мостът да бъде овладян. Както се подразбира, при едно ключово условие - да бъде овладян неразрушен.
На 31-ви вечерта рота от колоездачи, пехотинци и граничари го прави. Караулът е заспал,
същинската схватка
за дългото над 50 метра съоръжение е кратка. Мостът е овладян невредим, макар врагът да е бил подготвил експлозиви, за да го разруши при нужда. След малко обаче от дълбочина румънската артилерия отвръща със свиреп огън, засипал втурнало се към българските части цивилно население. Това са хората от Ново Ботево, тичат да помагат на армията. Според Антон Страшимиров, военен кореспондент, загиват 11 жители. Но защо селяните не се заключват по домовете? Защо хукват под дъжда от снаряди? Как тъй ще помагат, като не са обучени? Отговорът е не само защото са българи. Не само защото се страхуват да не бъдат избити от румънските власти, ако територията остане румънска. А и защото знаят, че при числовото неравенство всяко едно живо тяло е безценна помощ. Това е военен сблъсък, в който има
невиждано единение между народ и войска
Цитатът от Страшимиров в началото на настоящия текст описва точно това.
Битката при Добрич няколко дни по-късно е неравна, съчетана с обрати. Няколко пъти загубата на българската армия виси на косъм. "Настръхна населението в градове и села. Стотици могили в Добруджа почерняха от старци, жени и невръстни момчета: чугулеха се по тях да следят по-ясно със слух бойния ураган при Добрич. Вълнуваше се народът, трупаше се по могилите и остреше уши на север, но очите бяха извърнати на юг по железопътната линия Синдел - Добрич: трябваше да дойде помощ, това се чувстваше и от децaтa, трябваше да дойде помощ! Може би ще се надигне самата великанка Стара планина със своите гигантски буки и дъбове... А може би и сам Бог ще извърши чудо...", пише Страшимиров. Не се надига планината. Надигат се редиците на Осми приморски полк.
Пътуват точно по моста
Случват се и наистина чудеса. Но са от храброст и съобразителност. В преломен момент на отчаяние полковник Васил Таслаков, един от командирите, яхва коня и повежда атака - бойците се втурват напред, окрилени от Божия знак, че командирът им не е улучен от куршумите. Чудо била и връхлетялата изненадващо конница на генерал Иван Колев, решила сблъсъка. А най-голямото може би е, че българските предводители успяват да мотивират войниците да се бият срещу руснаци. Преди сблъсъка е имало огромни страхове, че
войничетата няма да вдигнат оръжие срещу армията,
освободила България 38 години по-рано. Но не, никаква Русия не е могла да измести любовта към България.
Генералите Иван Колев, Тодор Кантарджиев, Стефан Тошев, Пантелей Киселов, полковници, поручици и редови войници остават завинаги част от най-славната история на България. Десетки селища по-късно са кръстени на тях. Които не са, получават името на родното място на съответното подразделение - Козлодуйци, Бдинци...
Стотици са местата, арена на забележителните събития
На някои от тях признателните съвременници вдигнат паметници, на други - не. Просто е трудно навсякъде... Мостът при Ново Ботево е само едно от славните места. (Друго например е Каралезка чешма край село Стефан Караджа, описана от Йовков в "Песента на колелетата", театър на безмилостни сражения; трето - Девненска могила, която въпреки името си е край Добрич; от нея се командват част от боевете... ). Най-новите поколения обаче знаят нищожна част от всичко това. Дължи се и на доминиращата днес обществена немарливост и защото до 1989 г. този къс от историята бе забранен. Боеве срещу руснаци?!;
Нападащи България руснаци и героично победили ги българи?!... -
властта в периода 1944 г. - 1989 г. не позволяваше и ред от това минало. Днес тази част от българската история остава някак незабележима. Тя живее само когато някой положи усилия да отвори страниците й.
На 8 октомври 2022 г., събота, малка група хора се събраха пред една селска сграда. Те бяха тихи, незабележими в океана от български и световни събития. Бяха и житейски опърпани от несгодите на делника. Поговориха малко, помълчаха, почерпиха се. След което се разотидоха към все така сивия делник.
Никаква претенция,
никаква помпозност в тях! Зад гърба им обаче остана плоча на стената с пет имена. Ще стоят изписани дори когато настоящите хора физически изчезнат. Селото бе Ново Ботево, сградата - кметството, имената - на загинали войници от селото във войните. Хората си поговориха и за жертвите край моста. Преминаващите пътници във влака ги гледаха, но не разбраха за какво са се събрали.
Няколко пъти попитах кметския наместник Георги Атанасов защо в това безрадостно настояще им е притрябвала паметна плоча. "Ами така. Хората я искаха, наследниците. Просто така - за да се знае, съхрани. От селото са били тия хора. Просто така", отговори няколко пъти той.
Това "Просто така" е най-голямата красота, която съм чувал напоследък. Тя е въглен. Скучен, непретенциозен, затиснат в околната сивота, но без сила, която да го загаси. И изскача.
КАРЕ
НАД 100-ГОДИШНА КРАСОТА
Всъщност мостът при Ново Ботево е изключителен красавец, ценен архитектурно. Но това може да се види и разбере само при поглед отстрани, а не преминаване бързо отгоре, както се случва с влака. Състои се от каменни редове и железа. Създаден е около 1908 г. от италиански инженери, за да компенсира релефа при Суха река (дерето е нейно). Мостът е изцяло за нуждите на железницата, а тя е трябвало да обслужи бурно развиващи се чифлици, които не могат вече да изнасят житото с каруци. Италианците изграждат цялата линия, три от гарите (Вълчи дол, Суворово и Оборище) имат еднаква архитектура, плод на авангардна тогава инженерна мисъл. Но румънската окупация през 1913 г. спира развитието на Южна Добруджа. После историческите превратности, а и други събития, стават причина за своеобразна транспортна откъснатост на вътрешността на региона. Днес жп линията Варна - Добрич е една от малкото неелектрифицирани в страната. Мостът обаче "не е мръднал". Той е все така красив, здрав, точно когато е бил създаден - контрапункт на днешното инфраструктурно строителство.
