facebook
twitter

Наблюдател

КУЛТУРА

Има критика, но е бойкотирана 

Много читатели просто са се отучили да я търсят
2159
Професор Амелия Личева е професор по теория на литературата в СУ "Св. Климент Охридски".

Оплакването, че у нас няма литературна критика, се превърна в популярна мантра, която стимулира мнозина да дадат своя принос за запълването на тази осиротяла ниша. Част от тях твърдяха, че просто дават мнение в качеството си на запалени читатели, но с времето заявиха претенция това да определя вкусове и да регулира продажби. Далеч съм от мисълта, че читателите нямат право да изказват своите становища за книги, но все пак това, което наричаме критика, е професионално занимание. То изисква ценз, умение за поставяне в литературен контекст, стремеж към обективност и доказан вкус от страна на пишещия, който му дава право да налага думите си. Тази ли критика смятат, че липсва, тези, които 


от сутрин до вечер оплакват загубата й? 


Странно. Защото зоните за такъв тип писане, колкото и да изглежда невероятно след толкова оплаквания, всъщност не са никак малко за нашите мащаби – само в момента сериозни критически текстове излизат в списанията „Страница“,  „Съвременник“ и „Култура“, във вестниците „Литературен вестник“, „К.“, в сайтове като „Портал Култура“, „Площад „Славейков“, „Всичко за книгите“ и др. Погледнато така, това са много зони, които дават трибуна на различни критици и в тях често излизат наистина сериозни, задълбочени рецензии. При това рецензии, които отдавна са се отказали от херметичното писане (то беше мода на 90-те) и са достатъчно разбираеми като стилистика и послания. Защо обаче всички се правят, че не ги забелязват? Не ги ли четат? Не са ли информирани за съществуването на тези издания? Или смятат, че по условие в България не може да има обективна критика? Подозират пишещите в роднинство с авторите, за които пишат? С други думи, кой е виновен – самите критици или читателите, които, окрилени от слободията на интернет, не признават  професионално мнение, а се задоволяват да се ръководят (в най-добрия случай) от мненията на сходни на себе си читатели, като повтарят, че друго няма. 
Да започнем от критиците. Да, в България всички се познаваме, лобистките групи са ни ясни, знаем кога за една книга се пише по поръчка. Но този проблем не е само български. Обвиненията 


в пристрастност и лобизъм витаят 


във всяка култура, при всички издания и при всички награди. Вярно, ние сме по-малки и кръговете ни са по-предсказуеми и понякога наистина има обслужване на издателства, писане за приятели или врагове. Но има – и никак не е малко – сериозна критика, с която можем и да не сме съгласни, но която мотивира изборите и вкуса си, която посочва достойнствата на текстовете, която противно на обвиненията не се свени да пише и за текстове, които се четат масово, а не са само четива за избрани. Въпросът е, че тя бива бойкотирана; самите писатели, за които е писано, често се оплакват от недостиг на критическо внимание и предпочитат да постват в профилите си читателски отзиви или защото смятат, че те повече продават, или просто от популизъм. Същите не престават в интервютата си да подчертават, че не ги интересува мнението на критиката. За никого от литературните среди обаче не е тайна, че при липса на критически отзиви много от тях изпадат в криза, а чувстващите се недооценени са готови да упрекнат всеки критик, който не ги е забелязал. 
Най-забавно е, когато поетът "Х" хули публично дадено литературно издание и същевременно пише до редакцията му следното: „От вашата редакторска колегия научих, че първите ми три книги не заслужиха място в годишната ви селекция. (…) Затова положих извънредни усилия да събера най-доброто, на което съм способен, с надеждата, че тази година ще оцените по достойнство моя цялостен житейски проект. Цял живот съм мечтал да бъда в нея.“ Случаят е действителен.
Иначе казано, смятам, че 


добра критика у нас има, 


но някак умишлено тя бива подценявана, девалвирана, игнорирана. Трудно ми е да си спомня важна българска книга от последните години, която да не е получила поне една подобаваща рецензия, включително при автори, за които непрекъснато се изтъква, че стоят настрани и никой не ги забелязва. Дори най-често соченият като недооценен Галин Никифоров не просто има литературни награди (големи), не просто е рецензиран в периодиката, а дори вече е обект и на литературоведски дисертации. В този смисъл искам да кажа, че ако се четат системно българските литературни и културни издания, не само когато те са писали за заинтересования лично, голяма част от обвиненията биха отпаднали.
Едно клише, което трудно се преодолява, е, че критиката е героична, ако е отрицателна. Тази нагласа съвпада много с някои настроения в литературните среди, според които българската критика е все хвалебствена и ги няма острите пера, които смело да секат. Ще си позволя тук да не се съглася с идеята, че добрата критика е непременно отрицателната. Ако се вгледаме в историята на българската критика, отрицателните рецензии за автори, превърнали се в класици, сега можем да изучаваме най-вече като куриози или като симптоми за междуличностните отношения в съответната епоха. Днешните примери за отрицателни рецензии обикновено са малко от типа „на умряло куче нож да вадиш“, защото да се пишат критични рецензии за Людмила Филипова или Венета Райкова има смисъл само ако техните читатели ще ги прочетат. Те обаче няма да ги прочетат, тъй като някои читателски общности 


вярват само на собствения си вкус 


А да се убеждават в азбучни истини останалите, е излишно. Както е излишно да се посичат тиражните преводни книги. Всяка аудитория има нужда от своите автори и когато влезете в книжарниците по света, и там бестселърите, които ние тук сме готови да критикуваме, са на първа линия. Следя много плътно рецензентските рубрики в „Гардиън“ и там е принцип да се пише основно за книги с литературна стойност. Защото точно тези книги се нуждаят от забелязване, реклама, понякога дори поощрение. И най-сетне, да се пише отрицателна (или каквато и да е) критика, когато нямаш доблестта да застанеш с името си, а се криеш зад псевдоним (Вавилония Полиглотова, Рада Барутска и подобни), намирам за остра форма на непочтеност и непрофесионализъм.
За съжаление читателите са загубили рефлекса, който ги караше да сверяват часовник с критиката – ако не за да изберат книги, то поне за да наместят вкусовете си. Днешните читатели смятат, че ничие мнение не е по-авторитетно от тяхното собствено. Също така са убедени, че писането за книги трябва да е обвързано с личните преживявания на пишещия – къде е прочел даден текст (в метрото, у баба си, в тоалетната), как му се е отразило (четох и плаках), добре ли си пасва със сутрешното или следобедното му кафе и пр. И понеже свикват с този стил на четене, свикват и с този стил на оценяване. 
  

7

Влез или се регистрирай за да коментираш

Още

Брюксел вароса България с баданарка и омаза себе си
Вържи гражданите, да се облагодетелства правителството

Доротея Дачкова

15.11.2018

1293 10
Пактът за миграцията се унищожава също като Истанбулската конвенция

Аделина Марини

15.11.2018

2095 68

Коментари

Kickaha
снимка на Kickaha

"...То изисква ценз, умение за поставяне в литературен контекст, стремеж към обективност и доказан вкус от страна на пишещия, който му дава право да налага думите си"

 

Дааа, излиза че ние, простите читатели, имаме право да повтаряме, само онова което са казали "великите" критици...

После, зашо имало разминаване във разбиранията, вкусовете и желанията на "обикновенните" хора и великите "литератори". 

 

Е то не е само в литературата така...просто и тя тръгна да догонва политиката!

eric marsai
снимка на eric marsai

професор/к/и по теория на литературата имаме, критици и критички тоже, а писатели и журналисти нанай, ако не броим няколкото тук изявяващи се, които не отиват по-далече от "боко тиквата е престъпник" или "бай*уй е *едерас".

дайте да ги видим тези възпитаници на професор/к/ите, къде са?

засега само разни полуграмотни плювачи се мяркат...

ablepsia

Браво, Амелия! Точно и ясно!

Приветствам появата на този тип статии, каквато беше предишната на доц. Мартонова за късометражното ни кино.

 

Памфуций
снимка на Памфуций

Всъщност много смислена и добре артикулирана позиция. Симпатизирам, въпреки леките персонални забежки.

g_ringo

За съжаление читателите са загубили рефлекса, който ги караше да сверяват часовник с критиката – ако не за да изберат книги, то поне за да наместят вкусовете си.

Това е вярно - читателите вече не вярваме на критиката.

Защото критиката е героична, ако е отрицателна. Тази нагласа съвпада много с някои настроения в литературните среди, според които българската критика е все хвалебствена и ги няма острите пера, които смело да секат. както пише професорката.

Това не е клише, а реален факт - огромната част от публикуваните книги са на много ниско ниво, а същевременно огромната част от рецензиите са хвалебствени.

SvSophia
снимка на SvSophia

Професор Амелия Личева, като И оперативен критик, И член на редакционния екип на "Литературен вестник", има ясен и точен поглед върху състоянието и възможностите на съвременната оперативна критика.

Бих искала само да добавя, че за част от трудностите, които е отбелязала, обяснения донякъде биха могли да се търсят в статията на проф. Каприев от предишната седмица.

SvSophia
снимка на SvSophia

не признават  професионално мнение

Професионализмът не е на мода, живеем във времена на непрофесионалисти, на агресивно, войнстващо невежество и посредственост, все по-често укрепили се на ръководни позиции.

Тази тенденция пълзи и завзема и академичната общност, особено в провинцията, особено с помощта на ЗРАСРБ, който спомогна за пълната и непоклатима феодализация на определени места. Хамел ще ме разбере най-добре.

Все пак и все още има островчета, предимно в столицата - от изброените издания като че ли само "Страница" се издава извън София. 

Моите уважения за усилията ви, на всички, в "Литературен вестник", проф. Личева.

И на екипа на новия стар в. К, разбира се.

Влез или се регистрирай за да коментираш