България е в очакване на ново правителство и нов министър на културата. „Промяната продължава“. Неминуемо политическото риалити шоу вдига напрежението. На 25 ноември се състоя и коалиционният дебат в сектор „Kултура“. Бъдещите управляващи партии представиха предложенията си за развитие на българската култура чрез своите експерти.
Ще ви задам един въпрос от филм, носител на награди „Оскар“, БАФТА, „Златен Глобус“ и „Изборът на критиците“ за най-добра пълнометражна анимация. Спомняте ли си какво си поръча кулинарният критик в „Рататуй", когато гостува в ресторанта на най-видния в Париж шеф Густо? Не проверявайте, веднага ще ви кажа. Поръча си: „Перспектива. Свежа, ясна, добре балансирана перспектива“. Това си пожелавам и аз с всяко пускане на бюлетина – трети път за тази година, но ми се струва, че отново тя липсва в менюто. Видях желание за диалог, готовност за реформи, без съмнение експертите бяха на ниво, предложенията – точни и разумни, бюджетните планове – щедри. Между 1 и 1.5% от БВП за култура! Помислено беше за всички – актьори, музиканти, читалища и филхармонии. Заговори се дори за нов закон за филмовата индустрия. Чудесно! Какво повече можем да желаем? Всъщност можем. Липсва въпросната перспектива.
Няма цел. Защо правим всичко това?
Разбирам причините, нуждите, дефицитите, смисъла на мерките за това или онова (основно финансови и законодателни), но цялостната картина се губи. Какво е за нас културата? Къде ѝ е мястото? Пришпорени от политическата обстановка и от задачата в кратък срок да се демонстрира работещ позитивен модел, експертите пропуснаха да изяснят това.
В интервю по БНТ от 2017 г. Негово Превъзходителство Сьорен Якобсен – посланик на Кралство Дания в България, казва: „Културата е важна част от целия ни живот, от цялата обществена нагласа. За нас е много важно как хората приемат културата – като интегрална част от техния живот, от това да бъдеш датчанин, от датската идентичност“. Струва ми се, че оттам трябва да се тръгне – от разбирането какво е културата. Тя е това, което прави датчаните – датчани, а нас българите – българи.
Културата - това са историите, които разказваме за себе си чрез изкуствата – в танц, проза, кино или музика. Тоест, тя е репродуктивният механизъм на една нация. Това е процес на създаване на изкуство от българи за българи – най-ценният дар от едно поколение към следващото. Културата е нашият уникален, прекрасен и безценен начин на самоопределение, като това, разбира се, не изключва нейната универсална и глобална стойност, която може да се използва за „износ“ и увеличаване на „меката сила“ на България. Това е само следствие, начин на употреба, но не и цел.
Ако си представим културата като ембрион,
от който ще произлезе следващото поколение българи, то би трябвало да се грижим за нея така, както бихме се грижили за дете. В този случай не можем да приложим принципа „парите следват качеството“. Кой добър родител ще чака детето му първо да демонстрира резултат, преди да го запише на пиано, актьорска школа или балет? Нима няма да се опита да създаде максимално добри условия за обучение, за да може всеки латентен потенциал да се прояви и развие?!
Задачата на държавата е да създава условия и да отчита прогреса, да настройва мерките така, че те да дават максимален резултат. А какъв ще е той, зависи изцяло от творческия потенциал на българската нация. Аз бих го определил като необятен и неподозиран. През последните няколко века България не е имала достатъчно дълъг период на икономически и културен разцвет така, че да развие пълния си потенциал. Ние все още не знаем на какво сме способни и е време да проверим.
Връщайки се отново на филма „Рататуй“, бих искал да ви припомня как завършва онази сцена. Кулинарният критик много харесва простото селско ястие, което му сервират. В него той открива перспектива. А помните ли как? Вкусът го връща в детството, където всичко е по-цветно и по-живо. В този период детето изгражда емоционалната си връзка със света, формира ценностната си система, културната си идентичност. Оттук трябва да започнем.
Сигурен съм, че на заетите с важната задача експерти в панела не е останала свободна минута в този ден, за да си припомнят какво е да си дете. Или може би са загубили способността да го правят без силен стимул, подобен на порция „рататуй“. Тогава нека
се вгледат в своите деца или внуци
Тяхното детство е много различно и ние ги ограбваме с неразбирането си. За тях животът без мобилни устройства и постоянна свързаност е непознат. Едно от предложенията бе дигитализация в културата. За работната група това е амбициозен план за бъдещето, а за съвременните деца дигитализацията е реалност, която е бедна на български културни ценности. Младата аудитория формира естетическия си вкус в YouTube, Tik Tok и други социални платформи – бяло пространство на картата на Министерството на културата (МК). Расте ограбено в културно отношение поколение. Като добавим и факта, че 47,1% от младежите на 15 години са функционално неграмотни, задачата за културна интеграция става още по-трудна. При това тенденцията е негативна. При същото изследване, проведено през 2009 г. година, процентът е бил 44.4%, което дава основание за тези крайни изводи.
Друг илюстративен пример, с който бих искал отново да ви върна назад в спомените, са сурвачките. На мен ми липсват. А на вас? Затова пък на Хелоуин улиците оживяват от деца в причудливо облекло. В медийното пространство е пълно с видеа, страшни снимки и костюми – забавно е. За този келтски празник в навечерието на католическия „Вси светии“ има направени десетки филми, а за сурвачките няма. Свети Валентин надви Трифон Зарезан. Това,
което го няма в интернет, спира да съществува и в реалността
За щастие, все още българската традиция се поддържа в селата и в малките градове, но докога?
Никой от експертите в дебата не спомена как може да се запълни тази празнина в ранното формиране на културна идентичност. Този проблем дори не беше в кръга на очертаните теми, а цифрите са стряскащи: 57% от децата под 2 години гледат видеа в YouTube, възрастовата група от 8 до 18 години прекарва средно дневно близо 4 часа и половина в гледане на телевизия, петнадесетгодишните деца прекарват 40 часа седмично в интернет. Това е една пълна работна седмица! Как българската култура се вписва в тази масирана медийна експозиция, на която са подложени децата?
Нека проследим какво прави нашата държава! Според европейското и българското законодателство държавата трябва да осигури равен достъп до култура и медии на всеки гражданин. По данни от Националния статистически институт 18% от населението на България са деца и младежи до 18 г., но в своите 4 канала БНТ отделя едва 1.59% от програмното време за детски предавания. Почти половината от тях са с начален час преди 6:30 сутринта, а 30% са филми отпреди 40 години. С две думи, БНТ дискриминира детската публика. В същото време на територията на България
няма нито един ефирен детски телевизионен канал,
което означава, че достъп до специализирани детски канали имат само децата от семейства, които могат да си позволят да заплатят абонамент за кабелна, оптична или сателитна телевизия. Това е още една ос на дискриминация – икономическа. Аз лично съм сигнализирал СЕМ относно тези дискриминационни практики. Членове 6, 32 и 33 от Конвенцията на ООН за правата на детето, която е ратифицирана и от България, изрично вменява отговорност на държавата да осигури равен достъп на всяко дете до образование и до медии, които да спомагат за неговото интелектуално, духовно и културно развитие. От години се поставя въпросът за трансформиране на един от каналите на БНТ в детски телевизионен канал. Това изглежда е безинтересна тема за стари и нови управляващи. Децата не гласуват, не излизат спонтанно по площадите, не могат сами нито да дефинират нуждите си, нито да упражнят правата си. За тях трябва да се погрижим ние възрастните. Те просто се приспособяват. Ако българската култура не се интересува от тях, и те няма да се интересуват от нея. Други културни влияния и в момента щедро запълват празнината през всякакви медийни канали.
В заключение искам да отбележа, че дотук не стана дума за пари, нито за проценти от БВП, нито къде, колко, как и кого държавата да подпомага. Опитах се да поставя фундаментални въпроси. Според мен от тях трябва да се започне. Има оптимизъм в консенсуса между партиите по въпросите на културата, но нека да бъдем честни –
това, което се изговори, е говорено и преди
Чували сме обещания за повече пари за култура от всяко ново правителство. Липсва обаче анализ на контекста и ясна перспектива за това, какво целим да постигнем с тези пари. Те са само средство.
Няколко пъти се спомена мантрата „национална културна стратегия“, но и това не е нещо ново. Просто сегашното ѝ име е друго и още е чернова – „Стратегия за развитие на българската култура 2019–2029“. Качена е на сайта на МК. Чели ли сте я? Оставете, не ви трябва! Има ли капацитета министерството да подготви по-качествен документ от тази чернова? Смятам, че не. Какво следва? Нова редакция, от нови експерти и вероятно сходен резултат.
Иска ми се да вярвам, че ще се намерят политици, които да посочат цели, съзвучни на националните културни интереси, и да обединят обществото ни около тях. Нека тогава дойдат експертите, да намерят начините, мерките, баланса! А какво да кажем за бюджета за култура?! „Колкото повече, толкова повече!“ И ще има перспектива.
----
Лъчезар Велинов е анимационен продуцент, основател и директор на компанията Zographic Films и председател на Асоциацията на българските анимационни продуценти. Artstudies.bg е онлайн платформа на Института за изследване на изкуствата към БАН.
