Председателят на ДПС Мустафа Карадайъ се сконфузи, че е изплюл камъчето пред турския президент Реджеп Ердоган. Завалията казал, че Турция е неговата родина, а после се поправи, че я смята за прародина, макар тя да съществува едва от стотина години като правоприемник на друга държава - Османската империя. За Карадайъ няма защо да се чудим, че сърцето му говори едно, а разумът - друго. Но същото се отнася и до лидерите на останалите "системни партии" от по-предишния парламент. В момента медиите усещат последиците от единодушното гласуване малко преди Коледа на поправки в Закона за радиото и телевизията (ЗРТ), които възродиха най-унизителния за българите неписан османски закон "диш хакъ".

Когато депутатите гласуват, без да се делят на управляващи и опозиция, най-вероятно става дума за посегателство над свободата на словото. Така минаха всички законодателни инициативи на фантомния депутат от "опозицията" Делян Пеевски, който не виждаше проблеми като медиен магнат да обслужва управляващите. Всяка партия се бори за власт и знае, че щом се докопа до нея, ще се чувства по-комфортно, ако завари медиите с окачен оглавник. Това е наследство, което си предават без неудобство.

Детската мечта на всички партии

е да контролират всички медии, когато станат управляващи. Досега властите можеха да управляват само държавните медии и медиите, които се лицензират от тях. Това ставаше пряко от парламента (спрямо БТА) и непряко чрез Съвета за електронни медии и Комисията за регулиране на съобщенията (спрямо радио и телевизионните оператори). Но чрез тях държавата не достигаше до вестниците и разните сайтове. Тя имаше остра нужда да удължи ръцете си, защото вестниците, които по принцип не се лицензират, започнаха да си връщат популярността след тежката криза на хартиените си издания, като се превърнаха в мултимедии в интернет. От години се търсеше начин как да ги оплете в паяжината си, но така, че паякът да придобие по-невидим за обществото вид. Следвайки неговата стратегия, властта се нуждаеше от прикритие и го намери в приетата през 2018 г. Директива на ЕС от 14 ноември 2018 г. за изменение на Директивата от 2010 г. за аудио-визуалните медийни услуги. По-старата директива изрично посочваше, че не се отнася до електронните вестници, а по-новата се опря на практиката на Съда на ЕС, който през 2015 г. се произнесе по австрийско дело със становище, че когато електронните издания имат видеосегмент, той влиза в конкуренция с телевизиите. Следователно попада в обсега на директивата за аудио-визуалните медийни услуги.

Тъй като в днешно време мултимедиите в интернет могат да излъчват едновременно текстове, движещи се образи и звук, съчетават техническите възможности на традиционните медии в едно. Това е вратичката, където управляващите видяха

златен шанс да пъхнат крак,

за да започнат да се разпореждат като надзиратели на всички медии. Самата директива не им дава такива изключителни пълномощия, защото смисълът на всяка директива е да бъде обща насока, която да се превърне в конкретни правила чрез транспонирането й в националното законодателство. Това обаче отваря простор и за извратено тълкуване, каквото неведнъж е проявявано от българските законодатели, когато са използвали за параван европейските документи по отношение на медиите. 

Такъв бе случаят с изменението на Закона за защита на личните данни въз основа на Общия регламент на ЕС от 2016 г. за защита на личните данни. Въпреки че регламентите за разлика от директивите са пряко приложими в националните правни системи, нашите депутати го дописаха под предлог да осъвременят съществуващия национален закон и добавиха 10 показателя, по които да надзирават медиите през Комисията за защита на личните данни. Гласуваха й право да ги наказва с глоби до 20 млн. евро. По този начин създадоха цензурен орган, нагизден в европейски одежди. Номерът не мина, защото след разразилия се скандал Конституционният съд отмени законодателното недоносче през ноември 2019 г.

За да не повторят тази грешка,

депутатите преносиха следващата си цензурска рожба

Те трябваше да транспонират до 19 септември 2020 г. Директивата от 2018 г. за аудио-визуалните медийни услуги, но дълго се помайваха, без да обяснят защо. Сформираха три работни групи към парламента и Министерството на културата, които имаха за цел да създават впечатлението за широко ангажиране на професионалисти, каквото всъщност нямаше. Поправките в ЗРТ минаха в Народното събрание през ноември 2020 г. набързо на първо четене, като депутатите се оправдаха с изпуснатия срок, а след това бяха гласувани отново единодушно и без дебати на второ четене, за да бъдат публикувани на 22 декември 2020 г. в "Държавен вестник", точно преди Коледа.

Самата директива не е лоша, защото изисква и в предаванията по заявка (в интернет), както и в телевизиите и радиото (т.нар. линейни предавания) да не се насърчава тероризъм, да не се разпалва език на омразата, да се проявява грижа за децата, да се регулира рекламата, насочена към вредни навици. Всичко това го има в ЗРТ, има го и в Етичния кодекс на българските медии от 2004 г., подписан от стотици издания (много повече от обхванатите в обсега на ЗРТ). Те самите доброволно са се натоварили с това задължение съгласно принципите на саморегулацията. Държавата обаче има нужда от регулация и затова се стреми да дублира саморегулацията чрез свръхрегулация. Така тя задейства автоцензурата, която е по-всеобхватна дори от пряката цензура. 

Резултатът е, че СЕМ започна да изпраща писма на електронните медии да се регистрират в неговия публичен регистър, за да получат удостоверение за вписване. Не го ли сторят, са заплашени с глоба от 2000 до 5000 лв., като при повторно нарушение имуществената санкция е в двоен размер. Но това не е беда. В крайна сметка медиите са публични и няма проблем да се запишат в който и да е публичен регистър. Такъв впрочем вече съществува към Министерството на културата съгласно Закона за задължително депозиране на печатни и други произведения. Проблемът е в друго. Поправката вменява на интернет изданията да заплащат

"годишна такса за надзор",

в неизвестен размер. Тъй като СЕМ няма достатъчно голям щат да следи съдържанието на стотици и хиляди електронни медии, държавата е измислила издръжката им да се поеме от самите издания като "такса за надзираване". Ето това е османският "диш хакъ" - зъбен данък, плащан от домакина, че "правоверният​" си е хабил зъбите с неговата "гяурска"(друговерска) храна. СЕМ ще гризе кокалите на медиите, а те ще му плащат, че си хаби зъбите заради тях, за да издържат неговия допълнително раздуван щат. Освен това изобщо не е ясно по какви критерии ще бъде извършван надзорът и какво ще следва от него. Което отваря широко вратата за цензура.

Решението е само едно - изцяло нов Закон за радиото и телевизията (който впрочем в момента се състои от 60 кръпки) и нов СЕМ със задължителна обществена квота в него. Информацията е обществено благо и не бива да се оставя на политически зурли да ровят в него и да го превръщат в блато.