Сигурно и вие имате приятели, които често споделят огромното си разочарование от политическата ситуация в страната и нуждата нещо да се направи. Очевидно е, че в България има много интелигентни и образовани люде, които се чувстват непредставени в политическия живот. Много от тях са симпатизирали на една или друга партия през последните години и неизбежно са били предавани. И това е една от причините за ниската избирателна активност.
Въпросът е
защо се получава така?
Защо политиците (почти) никога не оправдават нашите надежди? Всички ли са корумпирани и лъжци, или причината е някъде другаде? В порочната политическа система например се базира на партии, които “представляват” интересите ни в парламента и политическия живот. Партиите са наложили модел, който облагодетелства самите тях. Централизиран модел – с лидер и ръководно тяло с интереси, които обикновено са различни от тези на избралите ги. Централизацията, естествено, поражда корупция и “култ към личността”. Партиите насърчават кариеризма и лоялността не към членовете/гражданите, а към партийното ръководство. Текущият модел не дава възможност да се смени провалило се ръководство. Новата тенденция от последните години с партиите от т.нар. “лидерски тип” не дава по-различни резултати. Корупцията дори става по-лесна, защото един лидер може лесно да бъде купен/контролиран.
Дали това развитие е случайно?
С годините се увеличават хората, които не гласуват, защото “няма за кого”. Преходът успя (вероятно целенасочено) да ни убеди, че всички са маскари. Ако случайно някоя личност се хареса на обществото, тя е принудена да направи партия, за да се пребори за парламента, и всичко отново попада в познатия ни коловоз. На практика гражданите нямат избор, а демокрацията (властта на хората) не работи. В създадената ситуация независимите кандидати нямат шанс, защото им липсва финансов и медиен ресурс.
Наистина ли ситуацията е толкова безнадеждна?
Не. Във всяка безизходна ситуация има най-малко два изхода, важното е да откриеш поне единия.
Ако използваме терминология от бизнеса, текущият политически модел е C2B (consumer to business) модел. След като партиите придобият влияние и особено след като успеят да влязат в парламента, те заживяват свой собствен живот, който е независим от гласувалите за тях граждани. Бизнес моделът от C2B се превръща в B2B (business to business). Партиите общуват помежду си, особено парламентарно представените, борят се, обиждат се, мразят се, договарят се. Всичко това те правят предимно в интерес на своята партийна върхушка.
Клиентите, т.е. ние, които сме ги вкарали в политиката (бизнеса), сме забравени. За нас се сещат само по избори. Затова и мнозинството хора се чувстват пренебрегнати и не виждат надежда. При споменатия модел отделният гражданин или група граждани нямат възможност да влияят на политиката и партиите, с редки изключения, когато нещата станат толкова лоши, че големи групи излизат на улицата и предприемат отчаяни мерки само и само да им бъде обърнато внимание и да се направи опит за промени. Които, дори да бъдат реализирани, бързо се обезсмислят, защото политиката бързо превключва отново от C2B към B2B.
Партиите, които са на власт, бързо научават урока, даден им от гражданите, и правят всичко възможно бързо да променят изискванията за участие в политиката, така че тя да е още по-трудно достъпна за неудобните, за онези, които искат да променят статуквото.
Така логично възниква въпросът
възможен ли е друг модел на участие в политиката
и особено на контрол над политиците освен описаните C2B и B2B?
Според мен има прекрасна възможност за налагане на нов модел от типа C2C (consumer to consumer). Аз ще го нарека G2G – гражданин към гражданин. Това е модел, при който гражданите пряко избират лидери, които да ги представляват в политическия живот и които пряко да им се отчитат. При този модел партиите са елиминирани с всички присъщи на тях корупционни практики. За разлика от партийния модел предлаганият G2G модел е децентрализиран. Гражданите сами избират кого да следват и на кого да се доверят, а когато решат, че техният избраник вече не ги представлява, те просто му обръщат гръб и го изоставят. Т.е. той ще преживее една незабавна политическа “смърт”. Можем ли да си представим политик, който е зависим предимно и единствено от избралите го граждани, който знае, че ако предаде интересите им, няма да има втори шанс? В момента – не. Но в бъдеще?
Какво можем да направим?
Да идентифицираме онези потенциални лидери измежду нас, които заслужават доверие, и те да бъдат следвани. Ние, гражданите, можем, ако се организираме, да изберем тези честни и почтени хора, които да ни представляват и да се отчитат само на нас, а не на партиите! Мечтая си за хора, които, бидейки независими от партиите, ще успеят да посеят почтеност и разум в българския парламент. Само за момент си представете колко нелепо ще изглеждат арогантните и невежи депутати, избрани с партийни листи, на фона на образованите и интелигентни, независими депутати, облечени с доверието на гражданското мнозинство!
Някой ще каже – да, ама и тези могат да се корумпират. Разбира се, че могат. Даже съм сигурен, че, уви, ще има такива в началото. Това обаче ще означава, че лично те ще опетнят името и достойнството си. Всички ще знаят, че са продажници. Ако сега на такива им се разминава, защото се оправдават с партийна политика и дисциплина, на гражданските избраници това няма как да им се получи. Те ще бъдат дамгосани за цял живот и техните деца също ще носят петното.
Избраните от нас хора ще имат лукса и самочувствието, че са попаднали в парламента заради своите лични качества, а не заради вярност към партийния лидер. За тях обвързващо ще бъде единствено това, което са декларирали, че ще направят/отстояват, и заради което сме ги избрали.
Как на практика може да се случи подобна промяна?
Много просто. След като идентифицираме и получим съгласието на тези хора, те откриват фен страница във Фейсбук. Тези, които ги подкрепят, стават последователи. Така лесно ще разберем колко е истинската подкрепа на даден лидер. А и той ще може да следи ежедневно колко хора го подкрепят дори и след като бъде избран. В реално време ще вижда одобрението си, коментарите, предложенията. Ако последователите са недоволни, те просто ще го изоставят и много бързо ще лъсне, че той никого вече не представлява.
Смятате, че това са илюзии, че не е възможно разпилените граждани да победят централизираната машина на политическите партии? В историята има един много интересен пример за капитулацията на мощна централизирана сила пред разпръсната и децентрализирана група хора. Испанските конквистадори, които с лекота разрушават и разграбват огромните империи на маи, инки и ацтеки, губят войната срещу… племената на апахите. Племена, които нямат централно ръководство и структура. Които самостоятелно избират лидерите си и ги следват, когато считат, че това е добро и разумно. Никой не избира лидерите, те просто се появяват и ако апахите искат, тръгват след тях. В момента, в който лидерът измени на последователите си, те просто го изоставят. Апахите са избирали своите лидери заради качества като работливост, щедрост, справедливост, самоконтрол, толерантност, съвестност, способност за изразяване. Къде са тези добродетели днес?
Струва ли си да се опита? И още как!
Едно предупреждение. В момента, в който партиите осъзнаят как този модел ги заплашва, ще се сблъскаме с огромна съпротива. Всички партии ще наскачат да обясняват колко е глупава и лоша тази идея. Ще бъдат направени още законови промени, които да елиминират и минималния шанс някой независим от партиите човек да успее да пробие в парламента. Ще бъде включена репресивната машина за оклеветяване и обезкуражаване. Защото, ако успеем, примерът ще е заразителен и ролята на партиите като “посредник” в политическия живот ще се обезсмисли. Ще лишим една голяма група хора от качество на живот, който те със своите ограничени лични възможности не биха могли да постигнат извън политиката. А става въпрос за огромен ресурс – власт, пари, привилегии.
Разбира се, тази идея може и да не проработи. Но поне ще сме опитали. Алтернативата е да продължаваме да седим и да мрънкаме без полза в кръчмата или във Фейсбук.
