Едва ли има българин, който да харесва сегашната избирателна система с партийни листи. На всички е ясно, че тя свежда личната политическа отговорност на депутатите пред гражданите и качеството на държавното ни управление почти до нулата. С нея сме ограничени да гласуваме за партии, а не за за личности. Т.нар. преференциален вот е ограничен до един кандидат, и то при такива условия, че в 97% от случаите не оказва влияние върху крайния резултат – само осем са депутатите, избрани благодарение на него на последните избори. Водачите на листи често са парашутисти и е почти невъзможно да бъдат изместени.
Тази система е изключително
удобна за босовете на авторитарни партии,
защото им позволява на практика да си назначават депутатите, като редят листите, и ги изолира от народния гняв. Дори партията да загуби електорална подкрепа, началството пак влиза в парламента. Едва ли някой се учуди, когато преди няколко дни председателят на ГЕРБ заяви, че е готов да раздава депутати на бройка в парламента. Сякаш са пъпеши от градината им, а не наши представители.
Системата с партийни листи в България дори не е пропорционална, както някои твърдят. Партиите в парламента, обикновено само пет-шест, получават с над 20% повече депутати, отколкото е делът им от гласовете на изборите, най-вече заради четирипроцентната бариера. Като резултат - последните четири правителства са все правителства на малцинството от избирателите.
Има ли обаче алтернатива?
Такава, с която хем да можем да избираме личности, които познаваме, хем да е пропорционална? Оказва се, че има, и тя се нарича Единичен прехвърляем вот /ЕПВ/. При това се прилага от повече от столетие в някои от най-успешните държави в свет като Австралия и Ирландия. Напоследък става все по-популярна. Миналата есен например жителите на Аляска я въведоха с референдум. Заложена е и в програмата на една от партиите в новия ни парламент.
Какво всъщност представлява системата на ЕПВ? В бюлетината кандидатите на всички партии, както и независимите, присъстват в общ списък със своите имена, снимка и евентуална партийна принадлежност. Избирателят само маркира реда, в който ги предпочита – първи, втори, трети и т.н. Не е ограничен от партийни листи. Може да класира на първите места преобладаващо кандидати от предпочитаната си партия, но може да включи и някой от друга партия или независим кандидат, когото познава лично като свестен човек. Системата донякъде прилича на мажоритарна в два тура, но гласоподавателят предварително указва кого предпочита на второ, трето или друго място, в случай че фаворитът му не успее да събере достатъчно гласове.
Така гражданите имат пълната свобода да изразят предпочитанията си. Избирателните райони може да са и многомандатни и в такъв случай системата става пропорционална. Обикновено се използват три- до петмандатни райони. У нас имаме огромни, до 16-мандатни райони, при които няма как да познаваме повечето от кандидатите. Може да се гласува и машинно, и на хартия, лесно и просто.
При броенето на гласовете
първо се определя т.нар. квота
– минималният брой гласове, необходими за избора на един представител. При тримандатен район тя е 25% + 1 от подадените гласове. Ако първият по предпочитание кандидат от дадена бюлетина няма достатъчно събрани гласове, за да покрие квотата, или има повече от необходимите, гласът на избирателя не се губи, а се прехвърля към втория му по ред на предпочитание кандидат и т.н.
Не само гласуването, но и броенето при ЕПВ е по-просто и по-бързо в сравнение със сегашната ни система, при която мандатите се разпределят на няколко стъпки, по начин, който само малцина експерти разбират, и отнема цяла седмица, докато се определят окончателно депутатите.
Как се контролира броят на кандидатите в бюлетина?
В това отношение системата се саморегулира. Партиите не издигат прекалено много лица, за да не се размие прехвърления към техни кандидати вот, и в бюлетината рядко има повече от 15-20 имена дори при петмандатни райони.
Специалистите считат ЕПВ за най-добрата избирателна система, защото съчетава свобода на избора (на личности), местно представителство (няма парашутисти) и пропорционалност. Разбира се, най-добри съдници за достойнствата на дадена избирателна система са хората, които я използват, а се оказва, че те не просто я харесват, а я обожават. През 2002 г. парламентарна комисия, състояща се от представители на всички партии в Ирландия, разглежда аргументите „за“ и „против“ промяна на системата. Тя заключава, че обществеността е силно привързана към ЕПВ и че подмяната ѝ с която и да е друга система ще намали влиянието на отделния избирател.
ЕПВ e приложима и за изборите за Европейски парламент, за които се изисква пропорционална система. Идеална е и за изборите за общински съветници.
Как влияе тя върху провежданите политики?
Оказва се, че води до консенсус. Обяснението е просто – за да бъде избран, един кандидат често не може да разчита само на твърдия си електорат, а трябва да се хареса на по-широк кръг от хора, които да го класират на второ и трето място в бюлетините си, за да му се прехвърлят повече гласове. Подобен ефект се наблюдава и при мажоритарната система в два тура, където на втори тур по-умереният кандидат обира гласовете на тези, чиито фаворити са отпаднали на първи тур. Това е съществената разлика със сегашната система у нас, при която водещият принцип в политиката е „разделяй и владей” и много партии са като скачени съдове –съществуват само защото плашат избирателите си една с друга.
При ЕПВ независимите и партийните кандидати са равнопоставени. В страните, където се прилага, в парламентите има доста независими депутати – между 2% и 11%. У нас независими кандидати в НС за последните 30 години няма. Възможността за издигане на независим кандидат е просто прах в очите на избирателя. Като референдумите, преференциите и т.н. ЕПВ също така е благосклонен към по-малките партии понеже няма праг за влизане в парламента.
Така че няма никакво съмнение, че един бъдещ български парламент, съставен по тази система, би изглеждал съвсем различно – по-разнообразен, без екстремистки партии и най-вече - с истински наши представители.
