През последните години в София имахме късмета да наблюдаваме нагледен сравнителен експеримент между два подхода към привличането на повече инвестиции, стимулирането на икономически растеж и като цяло подобряването на икономическата среда в града. Паралелното развитие на София Бизнес Парк и (по-скоро липсата на такова при) София Тех Парк много ясно показва контраста в резултатите на двата алтернативни подхода за привличане на инвестиции в София. Първият подход е чрез създаване на възможности за частния сектор да разгърне своя потенциал в приватизирана и пазарна среда, която благоприятства предприемачеството и частните инвестиции. Вторият е класическият държавен подход на създаване на държавно управляван „парк“ за привличане на инвестиции и стимулиране на иновации.
Частно срещу държавно
Бизнес парк "София" е изцяло частен проект, реализиран и стопанисван от частни инвеститори. София Тех Парк е изцяло държавен проект и държавна собственост, който се заражда като идея за усвояване на голяма част от европейското финансиране по оперативната програма за конкурентоспособност. И въпреки че двата проекта споделят до голяма степен една и съща цел – да привличат крупни чуждестранни инвеститори в София, само единият успява да го постигне, а другият сериозно се проваля, докато прахосва огромно количество държавен ресурс.
Разликите в успеваемостта на двата проекта се дължат на разликите в тяхното осъществяване и управление. По отношение на Бизнес парк "София" държавните и общински власти предприемат по-резервиран подход, с минимално активно участие от своя страна. Намесата от страна на общинските власти по отношение на проектирането на Бизнес парк "София" се изчерпва с промяната на Общия устройствен план на града, така че реализирането на такъв проект да стане възможно. Оттам нататък инициативата за осъществяването и стопанисването на проекта е изцяло в ръцете на частен инвеститор.
Резултатът от този подход е реализирането на най-успешния проект за привличане на инвеститори на територията на София. Бизнес паркът е най-големият по рода си не само в България, но и на Балканите и днес там са офисите на десетки крупни български и чуждестранни бизнеси от сферата на информационните технологии, финансите, търговията на дребно, банковия сектор и др. В него работят 12 500 души по официални данни и ежедневната посещаемост е 2500 души. Паркът не се издържа с публични, а изцяло с частни средства, не разчита нито на общински, нито на държавни субсидии, нито на финансиране, предоставено от европейските структурни фондове.
Успехът на този проект облагородява и близкия жилищен комплекс „Младост“, който се превръща в един от най-популярните квартали в града след изграждането на Бизнес парка. Увеличават се търсенето на имотите в района и цените им. Голям е приносът на парка и по отношение на облагородяването на градската среда в региона – на неговата територия са разположени особено приятни зелени площи и алеи, които биват поддържани на изключително високо ниво и ежедневно привличат посетители от близките жилищни райони.
От друга страна, София Тех Парк не успява дори да се доближи до този успех, въпреки че в него са налети десетки милиони (80 млн. лв.) левове публично финансиране (най-вече европейски средства). В началото на 2017 г. особено голям скандал се разрази около конфликта между ръководството на София Тех Парк и Ивайло Пенчев, собственик на „Уолтопия“ – най-големия производител на стени за катерене в света. Пенчев бе един от най-значителните предприемачи, които София Тех Парк първоначално успя да привлече, но впоследствие отношенията между него и мениджмънта на парка сериозно се влошиха. Пенчев написа отворено писмо, в което сериозно разкритикува управлението на София Тех Парк и което доведе до смяната на мениджмънта на София Тех Парк. Смените в мениджмънта на парка са особено чести и изглеждат
свързани с промените в политическата конюнктура
през годините.
Това е най-големият проблем с проекти като София Тех Парк, които са изцяло държавна собственост, стопанисвани от държавни служители и в крайна сметка поради това са изключително зависими от политическата конюнктура в парламента. Несигурната регулаторна среда, която може да се зароди в резултат на честите смени в мениджмънта на дадено държавно предприятие като София Тех Парк, обърква и в крайна сметка отблъсква инвеститорите, които уж трябва да привлече. И така самата структура и естеството на проекта, който би трябвало да привлича инвеститори, постигат точно обратното.
Друг риск е зараждането на "рентиерство" - когато даден икономически агент се опита да увеличи своето богатство не чрез създаването на повече стойност за потребителите, а чрез преразпределянето на ресурси посредством държавния апарат. Тоест чрез лобиране (или корупция) за най-различни политики в подкрепа на неговия частен интерес – от директни субсидии до въвеждането на нови регулации, които ощетяват конкуренцията и подпомагат запазването на неговия пазарен дял. Съществува и риск от регулаторно захващане - когато регулациите, които се налагат, водят до съхраняването и защитата на пазарния дял на вече установени големи бизнес играчи в ущърб на техните (най-вече по-дребни) конкуренти. Това се осъществява чрез лобизъм (или корупция) от страна на въпросните големи бизнеси. Регулациите в общия случай на хартия имат за цел да защитят интересите или на работници, или на потребители, но резултатът е обратен, защото се стига до по-малко конкуренция.
При субсидиите, към които спадат и европейските структурни фондове, съществува същият проблем и негативните ефекти от него са много по-директни. Големите вече установени на пазара играчи винаги са в по-добра позиция да се облагодетелстват от подобни субсидии поради редица фактори, отвъд простото репутационно предимство – те могат да мобилизират по-голям ресурс за лобиране и дори корупция. Второто е особено сериозен рисков фактор в България предвид ниското качество на правосъдната система и публичните институции по принцип.
Каква трябва да е ролята на СО?
Поради тези фактори ролята на Столичната община трябва да бъде ограничена до създаването на благоприятна административно-регулаторна среда чрез оптимизация и съкращаване на настоящата регулаторна и данъчна рамка. Опити за подобряване на бизнес средата чрез субсидирането на определени бизнеси трябва да се избягват, а общината да се фокусира върху политики, които ще осигурят среда, в която предприемачите да могат възможно най-бързо да стартират и разширяват своите бизнеси, без да са възпрепятствани от високи данъчни и административни разходи, причинени от мудни, некачествени или корумпирани общински институции.
За тази цел трябва периодично да се прави оценка на качеството на административните услуги, предоставяни от Столичната община, и регулаторната рамка, която тя налага върху икономическите дейности в града. Подобряването на бизнес средата (което включва и данъчната система) и качеството на административните услуги е пряко свързано с регулаторната тежест. Колкото повече и различни регулации има, с които бизнесът трябва да се съобразява, толкова по-трудно е стартирането на нови бизнеси и разширяването на вече съществуващи. Най-страдащи са малките и средните предприятия. Това е така, защото регулаторната тежест в повечето случаи до много голяма степен е фиксирана тежест и не варира според размера на съответното предприятие. А и големите предприятия при равни другия условия имат повече гъвкавост по отношение на справяне с регулаторната тежест и потенциално увеличение в нея, понеже могат да съкратят част от бизнеса си, ако се наложи, за да компенсират новите разходи. Новите и малките предприятия имат много по-малко възможности за подобни действия и съответно дори леко увеличение в регулаторната тежест може да ги избута от пазара изцяло.
За да се избегне това, е препоръчително Столичната община да следва определени правила в своята регулаторна и данъчна политика. Добра идея е да се въведе правило за постоянна оптимизация на регулаторната рамка, като за всяка нововъведена регулация общината да е задължена да елиминира две стари, които вече не са толкова необходими. По отношение на данъците политиката трябва да е сходна – вместо увеличение винаги трябва да се търси оптимизация. Ако приходите на общината не достигат, първи приоритет трябва да е анализ на качеството на разходите и тяхната приоритизация с цел да се установи кои видове разходи биха могли да се съкратят и така да се подобри фискалният баланс на общината. Едва след осъществяването на подобна оценка и съкращаване на неприоритетни разходи може да се мисли за евентуално покачване на данъците.
