Одобрените на второ четене изменения и допълнения в Закона за филмовата индустрия - вече обнародвани в "Държавен вестник" - са най-радикалната заявка за „рестарт“ на българското кино от тридесет години. Принципно погледнато, това са промени, които носят повече пари на (почти) всички, и от тях не би трябвало да има недоволни. В същото време конкретните формулировки на редица разпоредби са объркани, противоречиви и ще поставят трудно преодолими препятствия при прилагането на закона. Изработването на правилника за неговото приложение ще изисква неимоверна гъвкавост и ловкост, за да се пригоди приетото от депутатите към принципите на здравия разум и филмовите реалности.
Основният облагодетелстван - а може да се окаже и единствен
- заради допълнението за подпомагане на чужди продукции, които се снимат у нас, е „Ню Имидж/Ню Бояна“. Компанията има над десетгодишна практика в лобирането пред различни правителства на настоящия премиер за въвеждането на подобни преференции. Винаги в ключови моменти тя е получавала демонстративна подкрепа от американското посолство. Без намесата на Джеймс Пардю през 2005 г. „Ню Имидж“ едва ли би била избрана за купувач на Киноцентъра, и то при скромната цена от 6,25 милиона евро, от които 30% платими с непарични платежни средства. С новите промени в закона фирмата има възможност само за година да получи от държавата два пъти повече. Скорошната „честитка“ на сегашната посланичка Херо Мустафа до председателя на Комисията по култура и медии, отговорна за приемането на закона, е знак за „още от същото“. Със своята показност тя бе по-скоро израз на лош вкус и затвърди усещането, че депутатите действат под чужда диктовка.
Обективно погледнато, едва ли може да се каже, че след приватизацията на Киноцентъра равнището на филмите, произвеждани и обслужвани от „Ню Имидж“, се е повишило драстично. Последният техен филм с номинация за „Оскар“ „Черната далия“ е заснет у нас преди това. Вдигнаха се бюджетите, дойдоха повече и по-известни артисти, макар и вече в залеза на кариерите си. Липсват обаче престижни проекти, които да привлекат вниманието към България. Предвид съвременната ситуация в кинобизнеса няма гаранции, че това ще се случи и след въвеждането на държавното подпомагане за производството на чужди филми у нас. Марката „Ню Имидж“ стои трайно като отпечатък върху този род продукции, а тя не е особено престижна. Сигурно така ще бъде белязана и приетата със закона нова схема.
Най-големият проблем за нас е, че „Ню Имидж“ е
монополизирала този сегмент от филмопроизводството
в България. Съвсем логично е тя да „приватизира“ и почти всички средства, които ще отдели държавата за подобно подпомагане. Нищо в новоприетия закон не би могло да ѝ попречи. Показателно е, че в изработването на тези разпоредби не са участвали представители на българската филмова общност и независими експерти. Единствено в този раздел нямаше съществени промени между първо и втори четене.
Дали усвояването на този бъдещ ресурс ще става директно от „Ню Имидж“ или зад фасадата на различни нейни дъщерни фирми и подразделения, е въпрос на технология. Факт е, че с помощта на държавата задълго ще бъде затворена вратата за други компании, които развиват тази специфична дейност и могат да привличат различен тип продукции, за да снимат в България. При всички случаи казусът с „Ню Имидж“ и българската „схема за държавна помощ за възстановяване на разходи за производство на филми, включително сериали“, ще бъде обект на внимание от страна на Генерална дирекция „Конкуренция“ на Европейската комисия.
Какво освен повече пари обаче получават българските творци, обект на подпомагане в основната част от закона - правилата за финансиране на национални филми? Тук има най-много промени, които
изглеждат радикални, но могат да се окажат козметични,
защото зависят от интерпретациите в бъдещия правилник. На пръв поглед има по-строги изисквания към експертите, одобряващи проекти, въведен е случаен избор на членовете на комисиите, обявени са измерители за зрителски (7500 „платени гледания“) и фестивален успех (селекция или награди от форуми клас А или Б) , заложена е „приемателна комисия“, която да одобрява завършения филм. Част от идеите са в правилна посока и обещават повишаване качеството на филмите, създавани с държавни средства. Не е ясно обаче дали тежестта на обективните измерители за успех няма да бъде чиста формалност, а доминираща да си остане субективността. Новите текстове не дават никакви гаранции за това. Всъщност те бяха наложени между първо и второ четене с цел натиск върху протестиращите срещу фаворизирането на „Ню Имидж“. След пазарлъци до последния момент новите изисквания към българските продуценти и творци бяха значително смекчени, за да се разбие и обезсили още повече групата на недоволните.
Особено нагледен пример за изнудване е нововъведената „комисия по приемане“, която е световен „принос“ в практиката на публичното финансиране. Тя не може да изпълни цензурни функции, но е вид „бухалка“, която може да сполети всеки по различни причини. Комисията би трябвало да оценява нещо много общо, а именно дали „реализацията в готовия филм съответства на първоначалния проект“. Това предполага огромно поле за субективизъм, включващо абсурдното допускане, че някой автор съзнателно ще саботира своята творба. А ако той не притежава потенциала да реализира качествен продукт, отговорността не е негова и на екипа му, а на предходната комисия, която му е предоставила държавните средства.
В новите разпоредби и тяхната интерпретация отново доминира тезата, че в областта на националното кино трябва
да се подкрепят само „високохудожествени проекти“,
без никъде да има дефиниция за тази „висока филмова художественост“. Няма я и в европейските документи, защото е чисто субективна категория. (Според българските интелектуалци „Борат 2“ е нещо долнопробно, докато за американските филмови критици е достоен за награди.) В нашия закон зрителският или фестивалният успех се определя като допустимо, но съвсем не задължително условие. Така и в новата версия на закона ще бъде много трудно през „иглените уши“ на селекцията да се промъкнат проекти от типа на „Завръщане“, „Диви и красиви“, „Доза щастие“ и др. И без да са безупречни естетически, подобен род филми носят значими социални послания, а заради масовата си посещаемост провокират дискусии и осъществяват комуникацията между публиката и националното кино. Тяхното финансиране не противоречи на европейските директиви и навсякъде биха получили публично финансиране, защото е прието като принцип, че „подпомагането на националното кино има смисъл само ако публиката го гледа“.
Положително въздействие може да окаже увеличението на средствата, които държавата предоставя за нови български филми, и възможността част от тях да се предоставят за нискобюджетни проекти. Именно тук би следвало да се създаде модел за подкрепа на кинопродукции от типа на тези, създавани активно през последните години без държавно финансиране, които покриват част от разходите си с приходи от продадени билети и спонсори.
Подобрение от първоначално внесения проект е и
формулата за подпомагане на киносалоните,
която няма да се изчислява само въз основа на броя зрители на българските филми, а е комбинация от измерители, които стимулират показа на повече и по-разнообразни национални филми. Впрочем и досега имаше квота за тяхното присъствие - 5% от всички прожекции. Но никой не е санкционирал тези, които не я спазват, със солидните глоби (от 7 до 14 хиляди лева на кинозала), защото главната причина бе слабият зрителски потенциал на родната продукция. Тя стана по-популярна отскоро, и то не благодарение на филмите, финансирани от НФЦ, а главно на тези, създадени без държавно подпомагане. В проектозакона имаше шумен опит да се вдигне квотата на 10%, което значително щеше да затрудни кината, особено тези извън София и големите градове. Защото е противоестествено да задължаваш независими икономически субекти да продават стока, за която няма търсене.
Едно от най-оспорваните нововъведения в закона е
финансирането на телевизионни сериали
Внесено между първо и второ четене, то роди най-големите недомислия. От една страна, под „филм“ този закон по дефиниция вече включва и сериалите, от друга - навсякъде след „филмова индустрия“ стои „производство на сериали“ – сякаш те нямат нищо общо с филмопроизводството. Историята на тази добавка е дълга, защото от две години телевизионните продуценти настояват да бъдат включени в подпомагането на филмовата индустрия. Те бяха запазени обаче за „последния удар“. А имат пълно основание да получават финансиране, но само за създаването на качествени продукции, които отговарят на високи европейски стандарти за драматургия и професионална реализация. В Германия подобно подпомагане от фонда на Берлин-Бранденбург получават „Вавилонски Берлин“, „4 пресечки“ и др. Във Франция Националният филмов център финансира не само сериали за телевизия и интернет, но дори видеоигри.
Продукции от рода на „Откраднат живот“, „Белези“, „Братя“ и др. подобни обаче няма как да се „класират“ там. Но това е напълно възможно по нашия закон. Навсякъде в Европа като основен критерий за подпомагане на телевизионен сериал от филмов фонд стои потенциалът за международно разпространение, доказан с реален интерес от чуждестранни партньори и платформи като HBO, Netflix и други. Такъв потенциал от страните около нас демонстрира не само любимата на доста депутати Турция, но и Хърватия, Румъния, Полша, Унгария. Вместо сериозно разработени текстове, изразяващи уважение и към българския зрител, и към българското кино, при включването на сериали в закона се появиха формулировки, достойни за комедийни предавания. Очевидно те обслужват временни конюнктурни интереси, които обаче се реализират за сметка на престижа на българското кино. А той и без това не е особено висок.
