В мемоари, издадени след падането на режима на БКП, Тодор Живков пише, че неговото управление е върнало златния резерв в България. Това е може би една от най-прословутите лъжи на комунистическия диктатор. Всъщност 90% от златните резерви на БНБ напускат България именно при неговото управление - през 60-те години на ХХ век. Златото се изнася, за да се покрият главоломно растящите външни задължения, с чието изплащане Народна република България не е способна да се справи.
Как се стига дотам, че държавните финанси на НРБ през 60-те са в толкова лошо състояние, че е необходимо изнасянето на почти целия златен резерв на БНБ, за да се уталожи проблемът с външния дълг?
Причините се коренят в модела на централно планиране, наложен от БКП
В една нормална пазарна икономика това, че едно или друго предприятие внася повече от чужбина, отколкото изнася, не е проблем за цялата икономика. На първо място, защото е възможно същевременно с този „външен“ търговски дефицит да има „вътрешен“ излишък – с други фирми или граждани на същата държава – и така двете да се балансират. Но дори и една фирма да има търговски дефицит както на вътрешния, така и на външния пазар и съответно да е на загуба и да задлъжнява, това не е проблем за икономиката като цяло. Защото на един конкурентен пазар нито една фирма не е толкова голяма, че нейното лошо финансово състояние да доведе до проблеми за останалите фирми и потребители в съответната страна.
Затова и по принцип в пазарните икономики търговските дефицити не са причина за притеснение. Те просто означават, че индивидите и фирмите в една страна внасят повече стоки, отколкото изнасят. Това не означава обаче, че са изправени пред фалит или дори са в затруднено финансово положение. Даже понякога търговските дефицити могат да означават точно обратното. Например по-висок наплив на преки чуждестранни инвестиции всъщност увеличава търговския дефицит (или намалява излишъка) на една страна.
Но когато търговският дефицит е в резултат на държавен дълг, той има пряк отрицателен ефект върху държавните финанси, а оттам и върху цялата икономика - защото държавата не е частно предприятие, което може да фалира и мястото му да се заеме от друго. Финансовите проблеми на държавата винаги се прехвърлят върху останалата част от населението (частния сектор) посредством данъчната система и така нейните финансови проблеми засягат цялата икономика.
Както може би вече се досещате, този проблем е в пъти по-изострен, когато държавната власт не просто регулира, но и директно управлява цялата икономика в рамките на централно планирана система. За това става въпрос в една социалистическа икономика като Народна република България. Когато цялата собственост се национализира и икономиката се ръководи от едно-единствено управленско тяло, това означава, че страната (в случая България) на практика е превърната в едно огромно предприятие. И съответно, когато това предприятие внася повече, отколкото изнася, то е на загуба. И трупа дългове. И ако тези дългове станат много големи, е изправено пред фалит.
Болните амбиции за масова индустриализация
След смъртта на Сталин през 1953 г. всички икономики от Източния блок започват да се отварят към световния пазар и да търгуват по-активно с капиталистическите икономики. България не е изключение. Но паралелно с това Политбюро на БКП се опитва да осъществи бърза и масова индустриализация на българската икономика. До този момент повечето износни стоки на страната са от сектора "селско стопанство". Това е така и в първите ни години като комунистическа държава, но БКП иска да превърне България в индустриална сила. Звучи като хубава амбиция, нали? Проблемът е, че в условията на централно планиране тя довежда до първия фалит на България по времето на комунистическия режим и индиректно води и до следващите два.
Първият сериозен проблем е, че индустриализацията, планирана от БКП, е толкова бърза и мащабна, че не може да бъде осъществена с наличните ресурси в страната. България няма нито необходимите суровини, нито необходимите технологии и съоръжения. Т.е. подобна амбиция не може да бъде осъществена без отварянето на търговията към капиталистическия свят. В този контекст промяната на външната политика на СССР и Източния блок след смъртта на Сталин е добре дошла за стопанските планове на БКП. Още в средата на 50-те години България започва масово да внася суровини и индустриални съоръжения най-вече от западноевропейски страни. Първоначално планът за индустриализация, изглежда, върви добре и в рамките на третия петгодишен план (т.нар. петилетка) от 1958 до края на 1962 г. промишленото производство бележи забележителен средногодишен ръст от 23%.
Но продуктите на този бърз растеж не се пласират добре на международния пазар. И секторът се оказва губещ за огромното централизирано предприятие, което представлява българската икономика. Народната република е абсолютно неспособна успешно да пласира произведенията на родната промишленост, така че може да покрие разходите за тяхното производство. Това производство просто не може да се конкурира по качество с промишлените продукти на индустриалния свят, каквито и митове до ден днешен да се разпространяват за мощта на нашата промишленост по онова време.
Нещо повече, по-големият обем промишлени стоки не се пласира добре дори в братските комунистическите държави. Огромният ръст на производството се оказва за сметка на качеството и в края на 50-те - началото на 60-те години от СССР редовно се оплакват от ниското качество, най-вече на продуктите на леката ни промишленост.
Иронията е, че чрез своята програма за масова индустриализация БКП всъщност превръща индустрията на страната ни от стабилен в губещ отрасъл. В резултат на опитите да се разшири ролята на промишлеността вносът на България започва да расте много по-бързо от износа - внасят се повече скъпи стоки с висока степен на преработка (промишлена техника основно), а се изнасят стоки с ниска степен на преработка – основно селскостопански продукти, защото промишленият ни износ не се пласира успешно на световния пазар. Разходите за производството на родната промишленост се оказват в пъти по-високи от приходите, които тя носи.
Това няма как и да е иначе, защото в отсъствието на ясни пазарни механизми комунистическата икономика е напълно неспособна да прецени акуратно кои видове производство трябва да се приоритизират. Трябва да се отбележи, че тук не може да става въпрос за ситуация на пълен комунизъм, защото българската икономика функционира в условията на международен свободен пазар, в който участва.
Проблемът е, че няма вътрешен свободен пазар
При липса на конкурентен национален пазар няма как да се отсеят качествените от некачествените промишлени стоки. Без свободен потребителски избор няма как да се задвижи процесът на пазарна конкуренция, който води до елиминирането на некачественото производство и еволюцията на качественото. Само и единствено производство, което е минало теста на вътрешната конкуренция, може да има шанс и на външната, която винаги е по-сериозна.
Така единственият обективен индикатор на вътрешно ниво, който държавната власт може да следи, е обемът на производството. На външния пазар има ценови механизъм, който ясно показва на БКП, че промишлеността е губещ отрасъл. Но без нормален вътрешен пазар адекватната адаптация към тази информация е невъзможна. В пазарни условия в такава ситуация външният износ просто би се прекратил естествено, докато на вътрешния пазар не се появи достатъчно конкурентна стока, от която може да се пласира и „навън“, след като е била успешна „вътре“.
Но БКП упорства и продължава да налива все повече и повече ресурси в губещия сектор. Болната амбиция за народната република като индустриална сила абсолютно заслепява партията. Тази икономическа ситуация се влошава още повече от огромния брой грешки, които държавата допуска при управлението - и в промишления, но и в селскостопанския сектор.
На първо място
дейността на българските външнотърговски организации (ВТО) е покъртително некомпетентна.
ВТО не отчитат традиционно сезонния характер на българския износ (поради преобладаващия дял на селскостопанските стоки) и това води до още по-големи загуби. Не се отчита кога е най-удобният момент да се пласира даден тип стоки на световните пазари, огромен обем се пласира в края на годината просто за да се покрие нормата, заложена в плана. Подобни проблеми има и от страна на вноса – не се преценяват адекватно нуждите на родното промишлено производство, често се внася техника, която българските предприятия нямат готовността да внедрят в производството. Така много внесена техника всъщност залежава, понякога в продължение на години, и се амортизира, без да носи абсолютно никакъв доход.
Същевременно заради фокусирането върху индустрията селскостопанският сектор в България започва да страда. През втората половина на 50-те години особено остри са проблемите в животновъдството, където се забелязва силна тенденция към намаляване на едрия рогат добитък. Икономическата ситуация допълнително се влошава от злоупотребите и корупцията на длъжностни лица. Много са случаите на лъжливо завишаване на производствени отчети, отчитането на неположен труд, отклоняването на средства и суровини.
При тази комбинация от фактори търговският дефицит на България расте главоломно между 1953 и 1963 г. Това води и до огромен ръст на външния държавен дълг, защото, когато износът не е достатъчно конкурентен, единственият начин да се финансира огромният внос е чрез заеми.
Само за 6 години между 1957 и 1963 г. българският външен дълг нараства повече от 13 пъти
от 15.3 млн. долара до 198.9 млн. долара. Народната република трупа сериозни задължения към банки във Франция, Германия и Италия, но и към комунистически банки, където поради обикновено по-благоприятните условия е концентрирана по-голямата част от държавните задължения.
В началото на 60-те години като крайно, но единствено възможно решение за ограничаване на проблема с растящия държавен дълг се очертава продажбата на златните резерви на България. Въпреки опитите за предоговаряне на условията по държавните заеми БКП е абсолютно неспособна да разреши проблема с главоломния ръст на държавния дълг. За първи път въпросът с изнасянето на златния резерв се поставя сериозно през 1960 г., когато Банката за международни плащания в Базел предлага на БНБ да депозира част от златото си като залог за отпускане на нови кредити.
България не може напълно свободно да се разпорежда със златните си резерви, защото една много голяма част от тях вече са в Москва, изпратени за съхранение в Госбанк още в края на 50-те години. През 1961 г. Министерският съвет праща до СССР молба 21 тона от българското злато да бъдат депонирани за сделката с Банката за международни разплащания. Сделката е осъществена през януари 1962 г., като носи на държавата малко над 20 млн. лв. кредит. По-късно, през 1963 г., срещу продажбата на близо 6 тона злато съветската Москоу Народни Банк (със седалище в Лондон) отпуска на НРБ заем от 6.1 млн. долара. В началото на 1964 г. БНБ в писмо към Тодор Живков моли за изнасянето на още 4 тона злато за депозиране в Банката за международни разплащания.
В резултат на всичко това златните резерви на България рязко намаляват. В началото на 1962 г. стойността на резервите на БНБ е 25.7 млн. лв., а към края на 1964 г. те вече са едва 2.85 млн. лв. Но и това не е достатъчно, за да се потуши проблемът с държавния дълг, и през 1964 г. Министерският съвет е принуден да сключи и търговско съглашение с Москва, с което да уреди оставащите задължения на България към две ключови съветски банки.
Така основно чрез изнасяне на златните резерви на БНБ и споразумения със СССР България успява временно да "замете под чергата" проблема с главоломно растящия държавен дълг - резултат от болната амбиция на БКП за бърза и масова индустриализация при липса на свободен вътрешен пазар. Но към края на 70-те години на миналия век държавният дълг отново изправя държавата ни пред фалит . Историята на тази дългова криза ще разгледаме в отделна статия.
Основен източник на историческата информация, изложена в тази статия, бе книгата „Българският външен дълг 1944 – 1989: Банкрутът на комунистическата икономика“ на Даниел Вачков и Мартин Иванов.
