-  В началото на XXI век започнахте кариерата си много енергично: с поредица от наградени късометражни филми, документалния "Сега и завинаги" и кулминацията - "Подслон". Но последва период на дълго екранно мълчание. 

- Съгласен съм, че 7 години е доста дълъг период, но такива са реалностите. Моят случай не е изолиран и попадам в една голяма група от режисьори и автори, които поради една или друга причина са възпрепятствани да снимат. Въпреки всичко аз смятам, че съм един от режисьорите, които все пак намират начин да се поддържат заети. Аз съм имал щастието да дебютирам на 30 години, затова нямам право да се оплаквам. Подкрепят се изключително лимитиран брой родни продукции на година, а в същото време държавата продължава да произвежда нови режисьори, които идват със своите надежди, мечти и амбиции и животът ги поставя на опашката на чакащите. В такава обстановка е много трудно за един автор да разработи собствен стил или да достигне до някакви уникални творчески търсения. 

- "Прасето" обаче не разчита на държавна подкрепа. 

- "Прасето" е независим проект, който реализирах, докато чаках други неща да се случат. Имам филм с работно заглавие "Рибена кост", който въпреки че спечели на две отделни сесии, вече пета година не може да започне снимки и среща какви ли не трудности, предимно бюрократични. Не знам дали се дължи на лош късмет или на хаотичната обстановка, царяща в българското кинопроизводство, но бях принуден да се захвана с друг проект и да намеря начин да го реализирам без НФЦ. 

С "Прасето" исках да разкажа една проста история, интимна и с малко участници. Желанието ми не беше продиктувано от бюджетни причини, а от потребност да надникна в света на една изолирана, наранена и страдаща човешка душа. Да погледна света през очите на този изплашен и чувствителен герой, който е сам. Героят на Румен е ученик в едно обикновено българско училище, в което учат обикновени деца и по същия този обикновен начин Румен е потискан и тормозен от всички... С течение на времето проблемът за насилието в училище се оказа много болезнена и актуална тема и предизвика огромен интерес още преди филмът да е излязъл. Сега се притеснявам темата да не погълне филма и да не би моето намерение да разкажа една човешка история да потъне в пропаганда срещу насилието или кой знае какво друго. 

- Във филмите си целенасочено разнищвате темата за подрастващите, за техните проблеми и за разлома в отношенията с родителите. Какво ви кара да се връщате към нея отново и отново?

- Темата за порастването винаги ме е интересувала живо и по нея съм се чувствал подготвен. Имаше една приказка, че всеки автор винаги прави един и същи филм, но в различни вариации. Може би при мен това е филмът за порастването. Киното има великата сила да покаже как хората порастваме в рамките на 90 минути. Как детето става мъж, как момичето става майка, как слабият се научава да оцелява. В повечето филми, по които съм работил, основният протагонист е момче около 12 години. Да разкрия света през очите на това момче ми дава стабилност и така се чувствам най-сигурен, когато пиша. Може би защото пазя много спомени от моето детство. 

На 12 е и Прасето. Зрителят преживява всичко, което преживява героя. Камерата нарочно се движи много близо до него - чуваме го как диша, когато бяга, как тупти сърцето му, когато е изплашен. Искал съм преживяванията да са толкова истински, че да се усеща физиологията им. Доколко съм се справил, зрителите сами ще преценят, като гледат филма. 

-  Има ли във филма автобиографичен елемент?

- Помня, че в нашето училище имаше едно пълно момче, на което всички се подиграваха. Включително и аз. И въпреки че беше с две глави по-голям от мен, аз му посягах и се забавлявах с нескопосаните му движения и невъзможността му да се защити. Вече бяха минали 20 години оттогава, когато чух същата история, случила се в днешно време в друго училище. После я чух отново и отново и си дадох сметка, че във всеки клас вероятно има по едно различно изглеждащо момче, което има обиден прякор и е подложено на подигравки. Подобна история имаше и моят приятел режисьорът Мартин Илиев. Така започнахме  да работим по сценария. Сега, когато мисля за Прасето от едно време, чувствам вина и срам. Това чувство за вина ме подтикна да се занимавам с историята, която стана основа за филма.

- Смятате ли, че е възможно филмът да провокира обществен дебат по темата?

- Такъв дебат ще се случи не поради качествата на филма, а поради дълбоко съществуващия проблем, който дълги години е бил неглижиран. Както казах по-горе, тази надигаща се вълна дори малко ме притеснява. Но тук може би е моментът да поразсъждаваме на тема какво е киното и каква може да бъде неговата роля в обществените процеси. За мен киното е огледало на живота. Ние се оглеждаме в него и търсим собствените си черти, нагласи, врагове, борби и т.н. И когато се разпознаем във филма, реагираме - "да, точно така е" или "така беше". Всички ние имаме нужда да гледаме нашите истории, защото тези истории ще са част от нашето културно натрупване и те ще ни формират. Ако тези истории са качествени, това ще се отрази косвено на качеството на живота ни. Затова и държавата трябва да финансира филми, които имат потенциала да се превърнат в част от културната идентичност.

Социалната роля на киното обаче е само една страна от неговия потенциал. То става дори още по-необходимо в днешно време, когато образованието е в криза, а църквата - направо безпомощна да се справи с актуалните проблеми на духа.

- Промени ли се българското кино в тези десетина години от дебюта ви досега? Като че ли станахме малко по-забележими на международната сцена. Кои режисьори следите с любопитство?

- За щастие киното ни се променя. За щастие то е в ръцете на млади и талантливи колеги, които знаят какво правят и въпреки трудностите, въпреки неразбирането и сложната конюнктура успяват да реализират идеите си. Докато в началото на века българските режисьори бяхме плахи и стъпвахме с малки и несигурни стъпки напред, в днешно време авторите стоят със самочувствие и отстояват смели артистични идеи. Такива смели филми са "Безбог" на Ралица Петрова и "3/4" на Илиян Метев. За мен тези филми са истински и завършени произведения на изкуството, продукт на образовани и бeзкомпромисни артисти. След "Ага" на Милко Лазаров вярвам, че вече по-лесно ще надмогваме локалния комплекс, който от дълги години властва по нашите земи. Комплекс както на авторите, така и на зрителите. За щастие нещата не свършват дотук и тази година очаквам с нетърпение да гледам "Да ходиш по вода" на Андрей Паунов и " Тайният живот на Вера" Тонислав Христов.