Тези дни установих, че са изминали 10 години, откакто Вежди Рашидов, като министър на културата, реши да въведе “Реформата на сценичните изкуства”, а пък полковник Митко Тодоров бе назначен за негов заместник-министър точно тогава, за да реализира този гениален замисъл. Сигурна съм, че и двамата (разбира се, те имаха и съветници – не им бе трудно да ги намерят сред действащи театрали и музиканти, но отговорността си е главно тяхна) и днес никак не са притеснени от резултатите на съвместната си дейност тогава. Още по-сигурна съм, че отдавна са решили да не си спомнят как унищожиха в засегнатите институти идеалния стремеж да се търси ново, проблемно, различно изкуство, да се предлага репертоар, който ще издигне публиката, ще я направи по-мислеща, разсъждаваща, разбираща. А може би и не са стигнали до това прозрение. Продажбите, продаването – това е същността на нещата за тях. И съответно въведоха в театралните и музикални институти търговската практика. А търговията на продукта, който произвеждат тези институти върви добре, знаеше се и тогава, само ако продуктът има “качествата” да се потребява широко – сиреч на ширпотребата.
Когато Рашидов се засили да прави реформата имаше хора и от музикантската гилдия, които реагираха. Писаха се текстове - сред тях и “Сатър за музикантството”, публикуван във в. “Култура”. Бъдещата тогава реформа се коментираше най-вече по Националното радио. Писаха се писма, изказваха се становища, за които всички в Министерството на културата, начело с министъра, се оказаха напълно глухи. Тогава доста ръководители на музикални институти решиха да минат
на режим ослушване и спотайване -
“да видим какво ще излезе от тази работа и какво мога да спася в новосъздалата се ситуация”. От тази работа произлязоха много лоши неща, спасяване нямаше. Никой не се спаси, дори и тези, които считат, че финансово не са пострадали. Защото пострада всичко, което думата “музикална култура” вмества в себе си.
Още преди десет години беше ясно, че когато поставиш музикалните институти в зависимост от билетчето, което зрителят/слушателят купува, ги обричаш на унизителен флирт с народа и поставяш директори и музиканти на колене пред “Нейно величество публиката” (Това клише ми звучеше симпатично преди, но от десет години в звученето му се добави един зловещ привкус вследствие на отвратителната реалност, която преживяват всички класически музиканти). В този десетгодишен период всички, “произвеждащи” класическо музикално изкуство, преминаха през няколко етапа. Най-напред беше потресът и тихото оплакване – обикновено на маса или в по-тесен кръг, след това дойде фазата “да се вземем в ръце да не останем съвсем без хляб” – тогава музиканти от оркестрите (това го видях в Пловдив) бяха накарани не да свирят, а да продават билети из града; и накрая (днес) е, мисля, а може и да се лъжа, кулминацията, когато навсякъде публично се изявява страхотно задоволство, почти никой не смее да каже гък срещу началството – Министерството на културата. Всички се справят, “обогатявайки” репертоара и разширявайки дейността на институтите, които управляват. Никой, обаче, не им поставя въпроса за качеството на музикалната продукция, която се поднася, за смисъла на репертоарното “разширение”. Този въпрос не съществува. Разширението обикновено включва поп концерти, в които “звездата”
утолява стремежа си да застане не пред 10, а пред 50 музиканти,
и пее същите, втръснали и на нея песнички, само че на фона на щрайх, който свири цели ноти и преживява един набързо направен, в повечето случаи съвсем посредствен аранжимент. Но салонът е пълен и билетчетата се продават. А звукът на оркестрите, равнището на стиловата култура, инструменталният им облик стремглаво слизат надолу. Впрочем някой вече интересува ли се от равнището на българските оркестри?
С тази реформа тази именно власт се намеси фатално в естетиката, качеството, смисъла и най-вече в същността на онова, което се нарича музикална култура на една страна. Никой вече не се опитва да се обади, защото заплахата да се отнемат още пари под някаква форма или предлог – я коронавирус, я финансова криза, я нещо друго, е постоянно надвиснала като брадва. От Софийската филхармония скоро бяха прибрани 3 милиона лева. От Държавна опера-Пловдив - също. Но сигурно не са само те с намалени бюджети. Просто за тях знам. (Не чух правителството да се похвали с това на някой от безкрайните си брифинги). Затова страхът е голям. Ако ръководителят на съответния институт не може да намери спонсор – което за нещо по-трудно смилаемо (рискуващо да има по-малко зрители, следователно името на спонсора ще се чуе от по-малко хора) е направо в сферата на фантастиката, той е принуден да прави
жестоки компромиси с всичко, на което се е учил
като млад. Аз дълбоко съчувствам на тези хора. Миналата година присъствах на една репетиция на оркестър, който живурка от 10 години като “Симфониета” в град с вековна музикална традиция. Предложих на директора/диригент да направим един разговор за липсата на нормални условия за развитието на състава, за срещата му с различен репертоар, за невъзможността да се изгради добро качество на музикалния прочит поради еднообразието на програмите. Той ми отказа много внимателно с думите, че не иска да навреди на оркестъра, т.е. не иска оркестърът да бъде съвсем съкратен, погубен и хората му да останат без работа.
А оркестърът отдавна всъщност е погубен като инструмент, предназначен да създава изкуство с добър, изискан вкус по отношение на класическия звук, да показва на своите слушатели различни стилове, да събужда любознателността им с музика, която или не са слушали или са слушали рядко. Т.е. съставът отдавна не изпълнява една от основните си функции – да дърпа публиката нагоре, да я образова, да й предлага възможности за формиране на естетически вкус. Дори 100-те непрекъснато повтаряни в цялата ни страна творби, които се знаят наизуст и от оркестранти, и от диригенти, и от публика, отдавна страдат от влошеното звуково качество, от видимата липса на нормален репетиционен процес – всичко това – резултат от резигнация и от отчаяние. И публиката отдавна вече кара по инерция, не съзнава как предпочита да слуша N пъти едно и също, че и да си го подпява, с което да подхранва абсолютно фалшивото самочувствие, че притежава някаква музикална култура.
Така за тези десет години съвсем неизбежно бе
съвсем покварена, почти унищожена
класическата територия на музиката в България. Изключенията са съвсем малко и се наблюдават в София и в два-три от окръжните центрове на страната. Изключения създават и няколко фестивала, които също често се гърчат пред злощастната си финансова перспектива. Никой не проговаря вече по този въпрос, никой не се занимава с това. Сред многото липси в домашното възпитание на днешния политик е и липсата на отношение към класическата музика. И в тази област, както във всички други, от години разговорите са само за пари – дали са повече или по-малко. Няма дискусии за творчество, за развитие на един или друг жанр в тази музика, за изпълнителски прочити, за различни гледни точки към различните течения в съвременната музика. И естествено, изключително неглижирано е и българското музикално творчество. Днешният българин няма никаква представа кои и какви композитори работят в България – с изключение на 2-3 имена, споменавани и изпълнявани понякога. Когато по телевизиите се говори за българска музика, водещи и събеседници имат предвид единствено поп музиката. Много пъти по обществената телевизия слушам и гледам анализи на току-що направени клипове на песни, но не ми се е случвало да чуя да се говори дори 5 минути за нова камерна или симфонична композиция. Разбира се, на фона на останалите комерсиални телевизии тя минава за много културна, но истината е, че когато няма никаква среда за класическа музика, когато няма конкуренция, каквото и да предложиш, малко по-настрани от пазарната сергия, всички му се радват. И благодарят, много благодарят.
Което отново ме връща към разрухата в концертното и оперното дело и перманентното унижение, на което са подложени музикантите, изстрадали своята музика от деца и дваж повече, може би, страдащи сега. Този, който не иска да страда, става циник и приема това положение до пенсия. А ако все още са му останали някакви копнежи да чуе и да види нещо истинско, добро, ново, провокативно, се ориентира към интернет. Мрежата го свързва със страните, в които, ако не се интересуваш от класическа музика, обществото те гледа като зле възпитан и следователно неблагонадежден човек. В България си неблагонадежден и те определят като вечно недоволен и мърморещ, когато се опиташ да съобщиш, че нещата са обърнати надолу с главата, че
отдавна тук отсъствието на критерии
в т. нар. сериозна музика прави впечатление само на човек, дошъл отвън, който се е сблъскал с новите “естетически повеи” в концертната и оперната зала.
Накрая: разбира се, че публиката е важна за всяко изкуство. Изкуството обаче е предопределено да насочва вкуса и разбиранията на тези, които се срещат с него. Дори в момента да не разберат, да не бъдат докоснати, след време хората, които са имали възможност да видят нещо извън техните знания, започват да проумяват за какво иде реч. Не съм обиколила целия свят, но мога да кажа, че в Европейския съюз, освен с най-сериозна бедност, освен с най-ниски демографски показатели, освен с най-висока смъртност (няма да изброявам всичките ни постижения) ние сме и обществото с най-консервативния вкус и остарели възгледи по отношение на музиката. Но по този въпрос няма мониторинг от ЕС, въпросите, свързани с културата на една нация, не са предмет на неговата усилена дейност. И това ме изпълва с абсолютната убеденост, че след десет-двайсет години в България ще кретат съвсем малко оркестри и опери. И че останалите на територията българи ще търсят в речника за чужди думи най-общи понятия от сферата на класическата музика. Но всички ще се смеят и забавляват – с клипове, куплетчета, инфантилни смешки и пикантерии. Така ще изглежда робът на бъдещето – с пълни ръце, с празна глава, с опустошена душа и…широко ухилен.
---
Текстът е публикуван за пръв път в блога https://decrescendo.net/.
