Когато писателят премълчава, нерядко след време съжалява. Нали все си въобразяваме, че със словото си можем нещо да спасим, да предотвратим. Или пък да подтикнем, поне малко да подкрепим. И така: не си написал и нещо се е случило. Или не се е случило – а трябвало. И ето ти угризения, горчиви равносметки. Но става и обратното. Написал си го чест по чест. Откликнал си, както казваха някога. Предупредил си, ударил си тревога. А каквото е имало да става – пак си е станало, керванът минал и се извървял. Има лесно оправдание – камбаната ти е била слаба или обществото не дочува. Но и това не работи: пълно е с примери, когато гиганти на словото са опитвали да се намесят в световната среда, творбите им, с които са си послужили, са останали за вечни времена, но в своето време не са попречили на неправдите, кланетата и всевъзможни гибелни мерзости да се разиграят необезпокоявани. И все пак по-светло е на душата, когато я оставиш да „откликва”. Макар това да не я прави щастлива, когато след време открие, че е била права, но всуе.  „Аз ви предупредих” не е аргумент за писателя, това може да е само жалък израз на литературно самодоволство. С това съзнание ще припомня нещо от общото ни минало в „Нерви и утехи”. Когато сме предупреждавали и сме се бунтували и нашият глас е преминал „тихо като през пустиня”

Ето какво може да се прочете във в. "Сега” на 11 ноември 2016 г.

... „Усетихте ли как държавата се препълни с гневни мъже и жени, когато тази есен

властта тихомълком започна да връща бегълци на Съседа?

Видяхте ли тези хора - сърдити, възмутени, разярени от предателството, което тя извърши от името на страната ни, от наше име? И от това, което тя стори с честта ни? Защото това ни опозорява, омърсява, дискредитира. Иди обяснявай, че то се случва по причина на негодни, морално неграмотни хора, изпълзели нависоко във властта... Най-страшното е, дето успяха да ни убедят, че не съзнават какво са направили. Те не знаят цената на честта, нито (колкото иначе да са горделиви и докачливи) цената на достойнството.
Те няма откъде да знаят, че преди да посегнат на земите ни, съседи и други желаещи първо са посягали на честта ни. Ловки и коварни пратеници са настройвали европейски правителства, а чрез лобита, вестници и политическа корупция – и цели народи. Мрачният имидж на нацията ни и сега, след сто години, още не се е измил от нейното лице. Днес, ако някой още го прави, това му излиза значително по-евтино. Народ, който... подло предава на околните сатрапи бегълци, подирили спасение в неговата земя, не се нуждае от допълнително опозоряване.”

Така написано, това не е имало илюзията, че непременно ще промени нещо. Режима, управниците, техните чорбаджии. Думите са само повик към съзнанието, че репутацията на един народ също има отношение към неговата съдба. Честта и съвестта му са между основните гаранции за неговото бъдеще, за неговата независимост, дори за неговата цялост. Били сме тежко ощетявани заради нашия накърнен престиж, губили сме население и земи, както и историческо време. Не трябваше да погазваме международни правила и закони и да предаваме дисиденти на Ердоган. Не трябваше да тъпчем и знаменития текст от Търновската конституция.

„Роб, който стъпи на българска земя, свободен става!” -

цитирам го по изречението на черната дъска, калиграфирано от моя учител Доньо Дянков в стаята на четвърто отделение в плевенското училище „Васил Левски”. Запаметил съм го, после съм го и припомнял неведнъж, но криминалното предаване на бегълци продължава. След разкритията в германската преса се разбра, че са върнати десетки неволници, потърсили спасение в България. Каква работа ще свърши сега едно „Аз нали ви казвах!”, то с нищо не помага на правдата и милосърдието в тази държава. Важното е да не се издаваме пред чужденците, нали? Нищо, че те се ин-фор-ми-рат, докато вие ги прегръщате и козирувате...

Прочее, за чужденците. Тези дни заместник на премиера, на въпрос за разискванията в Брюксел по актуалната ситуация в България изтърси, че това е предизвикано от сънародници, които се оплакват в Европа и така клеветят страната. И отново даде за пример доблестната постъпка на Петко Каравелов, който, на излизане от Черната джамия, след епичния многодневен лобут, претърпян в нея, гордо отрекъл някой да е вдигал ръка над него. Тази негова опашата патриотическа лъжа, превърната в идиотска мантра от всевъзможни управници, не проповядва нищо добро за отечеството и това се вижда от съдбата на самия Каравелов и неговата нещастна фамилия. (В. „Сега”, 14 Април 2006, „Сам паднал, ударил се”.) Ето какво се е случило с тях в страна, където истината е без значение.

Опровержението е кърваво и страшно...

Точно в тази негова безоблачна и хуманна България, заради която той така героично излъгва, терор, клевети и дивашки нрави погубват следващото поколение от семейството му. Едната му дъщеря умира от куршум, другата обезумява от загубата на съпруга си и се скита из София, забола портрета му на гърдите си. Единият му зет издъхва след изстрел и отрова, другият е отвлечен и ликвидиран без следа, най-вероятно в Илиенския форт. Лора и Виола, Пейо Яворов и Йосиф Хербст. И всичко това именно в България, където не бият, не мъчат, не терзаят, не погубват. И заради която онзи сърцат мъж е предпочел да прикрие злото, вместо да го назове.
Пресилено ще е да твърдим, че всичко това му се е случило като  наказание за неистината. Но без съмнение и заради нея.”
И днешните български политици се оказаха неспособни да говорят честно и точно. И затова тъй увлечено, безпорядъчно и почти сладострастно все ни сочат Петко Каравелов. Той има богат живот, има дело на политик и държавник. Но те го споменават главно с лъжата. Сам паднал, ударил се - какво му плащаш...
И обществото ги слуша прехласнато, без да осъзнава какво му кроят те с тези свои басни.

Във времето

тези „басни” съм чувал да ги плещят

всякакви успешни и катастрофирали в политиката лица, депутати и телевизионни водещи, анализатори и мастити партийци, действителни управници и кандидати за такива. Трябвало е да си водя списък, та дано открия какво ги свързва, какво освен интелектуална немощ и разбираемо възхищение към хитруването ги подтиква да плещят подобни приказки. Изпуснах тази възможност, а при един внимателен анализ сигурно ще лъсне важен ключ към политическата кариера в България. Но тъй като употребата на тази вредна, неморална и унизителна мантра няма да престане, подхвърлям идеята на някой млад колега. Има хляб в нея, ако не за бестселър, поне за дисертация.

Връщам се назад по-често, отколкото сърцето позволява. Но в страна, където публичната истина е табу, трябва да поддържаме будно съзнанието си за българската политическа подлост и да не разчитаме романтично на утрешния ден. Помните ли, че веднъж ви писах: днес е вчерашното утре. И помните ли за какво мечтаехме и страдахме вчера? Тогава...