Наминавам само да ви обадя, че нали тия дни бездруго е ултрафешън да си българин във Великобритания, тази сутрин личният ми престиж сред местните удари своя аб-со-лю-тен таван.
Подтикнат от грозните спортни вести и човъркан от притеснението, че седя в четворка с трима болни футболни (и ръгби, де) фенове от различни части на Англия, шефът ми Фил написал таен имейл до всички в екипа. И нежно заръчал на колегите да си затварят устите. Забранил им да повдигат темата за стадионните маниери на моите славни съграждани черноризци, за да не ме поставят в неловко положение.

Седящият до мене Сам, изчервен от притеснение, ми даде да надзърна за миг в неговия монитор. Не го прочетох изцяло, защото се почувствах много смутена. Беше нещо млечно и безобидно от рода на - каквото и да си мислите за българските фенове в момента, мислете си го негласно. Мария не ги представлява, тя отговаря само за себе си и не е задължена да ни обяснява поведението им и да се извинява от тяхно име. Моментът бил деликатен и Фил щял да се радва да го преживеем без наранени чувства.

От другата ми страна Джаксън, който е от Нотингам, смръкна насмешливо и изговори благо-благо, пък макар и с акцент на моторна резачка, зациклила в чвор:

"То, ако тръгнем да мислим, че Мария е расистка само защото е българка, това само по себе си е расизъм! Хааа! Аз четири години нима залудо ходих в прогресивен северен университет!“

Та, образованието, казват било голяма работа. Възпитанието също. Горното е малък поздрав за всички съграждани, които от часове се стараят да ме убедят, че расистките изцепки и хитлеровата прослава са си всекидневие по стадионите по света и у нас. В Конго изнасилването е всекидневие. В Гватемала пък - да те изчезнат завинаги, ако откажеш да береш или пренасяш кока като крепостник.
Въпросът е кой къде успява да тегли чертата. Фил тегли своята малка черта превантивно и аз съм благодарна за късмета си.