Разделението по национален признак около пакета "Мобилност" в ЕС предизвика вълнение. Леви, десни, зелени и разни по-маргинални формации не се обединиха партийно, а гласуваха за страните си - Франция, Германия и Бенелюкс подкрепиха т. нар. пакет "Макрон", а България и някои източни страни, вкл. Испания - също леви, десни и всякакви, се пребориха пакетът да се отложи. Това индикатор за бъдеща победа на "Европа на нациите" ли е, или, напротив, за повече демокрация в Обединена Европа, за съобразяване на Важните с Бедните, запитахме се ние? А какво ще стане с партийната, общочовешката, класовата, либералната, хуманната и каквато още се сетите солидарност, ако гражданите, па и депутатите им, па и правителствата им вземат да се обединяват по национален признак, а не по друг?
Истината е, че на фона на социалните масови негодувания в някои страни на Запада новоприетите членки в ЕК и евтиният им труд лазят по нервите на доста политици там. Защото негодуванията от обедняването или от усета за такова на част от западното население заплашва политиците в тези страни с непопулярност и падане от власт. А знаем от историята, че най-лесният начин да запазиш властта си в трудни моменти е, като намериш отдушник на негодуванието, за предпочитане външен.
Преди се е наричало враг. Сега - слава богу - опонент
Аз мисля, че това, което стана, не е предвестник на "Европа на нациите", а - как да го кажем - интерпретативен вариант на есерския лозунг "В борбата ще добиеш свойто право"... Европа на нациите вече е имало - тя роди Първата световна война. Нациите, които се превърнаха в империи, се сбиха за колониално надмощие и придобивки. Една война не им стигна, та се наложи и втора. Вследствие на втората най-могъщата империя, хем победителка, си изгуби силата и повечето колонии, а министър-председателят й горко възкликна: "Не сме вече велика сила..." Същият министър-председател преди това се изказва много уважително за харизматичния руски есер и терорист Борис Савинков. Борис Савинков пък беше от тези, които търсеха солидарността и единението другаде - извън нацията, срещу империите, особено срещу императорите. На Чърчил Савинков е бил интересен, докато революционерствал в конкурентна империя. А за есерите са важни божем индивидът и справедливостта, трудът и солидарността. Да убиеш императора или политическия противник обаче им се е струвало и справедливо, и правилно. Солидарността по класов, партиен принцип, хем в световен план, им изглеждала страшно привлекателна. Имало обаче врагове, които пречат. Така че, както казахме, да убиеш за великата цел примерно императора, им се струвало в реда на нещата. Но есерите били пълни с романтика, сигурно затова не взели и не удържали властта. Вземат и удържат властта техните първо близки, а после люти врагове, само че по-умерени с романтиката - болшевиките. Те и императора могат да убият, и да прогласят класов принцип на световната солидарност с харизматичния за пред сиромашта лозунг "Мир на колибите, война на дворците".
Впрочем обърнете внимание, че всяко обединение - по национален, класов, расов или какъв да е принцип, има или опонент, или враг.
Иначе няма обединение
При това врагът мобилизира повече от опонента. Но носи и повече беди. Може би затова, когато болшевиките взели да съкрушават Колчак и Деникин, Савинков не издържал и изохкал в "Кон Вран" (той впрочем е и нелош писател): "Вие, комунистите, обещахте "Мир на колибите" и "Война на дворците". Пък палите колибите и пиянствате из дворците. Всичко е, както си беше при царя, а комуна няма; само измама и тотална крадливост".
Всеки психолог ще ви каже, че хората имат нужда да се обединяват - хем си защитават така по-лесно интересите, хем не ги мъчи донякъде ирационалното, но непобедимо чувство за самота и изоставеност. Което впрочем мъчи мнозина в днешната епоха на индивидуализъм и разпад на предишните устойчиви групи по професионален, етнически или регионален принцип. Ние си носим някъде в гените страха от прогонване от групата - може би още от времето на стадото. Без група няма оцеляване - това е важало не хилядолетия, ама стотици хилядолетия за нашите предци. И не можем да го изгоним от прапаметта си току-тъй.
В така любимия ни лозунг "Съединението прави силата" всички акцентираме на "Съединението"... Извинете, ами силата къде отиде? За какво е тази сила, кому е нужна? Тя винаги е нужна срещу друга сила. Силата е или война, или - в по-добрия, съвременен вариант - отстояване на интереси, които са твои, но подлежат на договаряне с опонентите цивилизовано.
И както едни -
Големи и Богати, все още копнеят за Великата си сила,
така и ние - по-малките, копнеем за силата на съединението.
Новата велика сила ще бъде тази, в която договорката прави живота и на малките, и на големите съвместим и благополучен - в рамките на възможното. В която опоненти има, а врагове - не. Това, което стана с пакета "Мобилност", може да се разглежда като разпад на Европа и връщането й към национализма, но аз предпочитам да го смятам за постижение в обратната посока. За еманципация на новите членове като нас и за уроци по умения да се договаряш - единственото впрочем умение, което може да запази Великата сила на цивилизацията.
