- Ако приемем, че у поета, независимо от възрастта, винаги има някакъв наивитет, една по-особена чистота на възприятието – с какви илюзии се разделихте през 2020-а?

- Много е странно цялото това с „Поета...“, „Поетът е такъв и такъв“. От една страна, го посрещаш с леко раздразнение, „поет, какво толкова“. От друга пък, ти се иска да бъдеш възприеман различно, няма какво да си кривиш душата, признай си. Можем да се съгласим, че - да, има нещо странно в избора да се посветиш на подобно занимание, най-малкото защото повечето хора не го избират. И са прави. Има нещо причудливо в решението да се връщаш отново и отново към това. Какъв човек те прави това решение? По-добър от останалите? В никакъв случай. Често е обратното. Но за добро или лошо, наистина се изисква специфична житейска настройка, за да пишеш стихове. Георги Рупчев го нарича „инстинкт за неприспособимост“. За мене е някаква смес от полярности – от нахалство и смирение. Чувствителен стоицизъм. Скептичен идеализъм. Не знам... Имам чувството, че за да си добър поет, трябва да си и умен, и глупав. Ако не си малко глупав, не се получава. Опитът от всичко научено и преживяно не бива да задушава прекрасната наивна глупотевина, от която тръгва творчеството.

Никога не съм харесвал прочутото изречение на Адорно, което обикновено цитират грешно и се карат за него от 70 години. Сещате се – че „да пишеш поезия след Аушвиц е варварско“. Ами не, не е. Поривът да извикаш езика на помощ е най-естественото нещо след всяка световна катастрофа. И винаги ще бъде така. След пандемията – също. Така че - не, 2020-а не ме накара да се простя с илюзиите си, защото аз много държа на тях и ги пазя. Моите илюзии са ценен материал за мен.

- Времената са много трудни за изкуствата, които изискват колективна работа и срещи очи в очи с публиката – театър, кино, музика... Литературата, бидейки самотно занимание, е облагодетелствана; Шекспир е написал „Крал Лир“ по време на чумна карантина. Благодатно ли е времето за писане сега?

- Ако имаш какво да кажеш, особеностите на времето няма да те спрат. Понякога искаш да го кажеш на момента, да отговориш на живота. Понякога го оставяш да се събира в главата ти, защото не е просто „отговор“. Предполагам, че с успокояването на нещата ще се появят повече задълбочени четива за това време, което всички споделяме.

На литературата също не ѝ е лесно, издателите и книжарите са в незавидно положение, но е вярно, че е по-различно за театъра и киното. На театъра му трябва публика, която да променя. Едни хора да отидат на представление и когато излязат, вече да не са същите хора – това е красотата на театъра, поне истинския. На киното пък му трябват пари, повече, отколкото на всяко друго изкуство – просто е физически невъзможно да правиш филми без пари. Докато литературата е сиромашка работа. И в това ѝ е чарът. Работното ти място е вътре в главата ти – тя е сцената, снимачната площадка, ателието... Строиш си разни неща в нея и се опитваш да достигнеш до главата на друг. Толкова е просто, толкова е невидимо и същевременно очевидно, че има нещо магическо в цялата работа – някакъв непознат човек реди едни ченгелчета и заврънкулки, съчетава ги както намери за добре, после ти ги възприемаш и всичко оживява от неговата глава в твоята.

- В началото на пандемията направихте впечатляващ превод на стихотворението на Бродски „Не излизай от стаята“. Изолирахте ли се от “хроноса, космоса, ероса, расата, вируса“?

- Помня този превод, благодаря за добрите думи. Сега превеждам още Бродски, ще видим какво ще стане – тези дни се боря с едно любимо стихотворение... А тогава много хора откликнаха, защото усетиха, че Бродски говори на тях. Точно започваше извънредното положение, аз просто си взех нещо любимо за четене от рафта и това стихотворение ме намери. Рекох си – „Ами ето, той е казал всичко през 1970-а“.

Не знам от какво се изолирах, но май станах повече домошар, усещам промяната. Домът ми беше просто място, където се прибирам. Сега е място, където искам да се прибера.

- Работили сте години наред като сценарист на тв продукции, а създавате и доста публицистика. Чрез кои свои текстове предпочитате да говорите на аудиторията?

- Да, бях сценарист 10 години, сега работя в рекламата. Преподавам, пиша есета и статии. Всичко това ми харесва, благодарен съм, че пак е свързано с писането и не ми пречи да се връщам към поезията, когато поискам. Тя, разбира се, е най-съкровеното. Стиховете и есетата са най-краткият ми път към другия човек и усещам свобода, когато говоря през тях. Сценариите, рекламата са много интересни, но съвършено различни дисциплини, те са колективни, включват работа с продуценти или пък с клиенти, които имат проблем за решаване. И твоят екип трябва да реши техния проблем – това е задачата. Поезията няма такава задача – тя може да говори за проблеми, но не е длъжна да решава нищо. Изобщо, изкуството не е длъжно да решава проблеми и да дава отговори, то не съществува за това. Птиците не пеят, защото имат отговори, а защото имат песен.

- Като стана дума за публицистиката, колко важно е поетът (и артистът изобщо) да има ясно артикулирана позиция по обществени теми? Този въпрос отново излезе на дневен ред покрай протестите миналото лято – подкрепят ли го творците, кои го подкрепят, защо (не)...?

- Това е вечен въпрос, но пак се свежда до същото – имаш ли какво да кажеш, имаш ли песен? Можеш ли да си замълчиш? Не осъждам тези, които могат – някои са го играли тоя мач и им е писнало. Други изказват позиция със самото си мълчание. Трети са се заключили в изкуството и са скрили ключа в пазвата си – външният свят чука, но те не му отварят. Всичко това са възможни решения, не са „грешни“. Но аз обичам да пиша публицистика, обичам есета. Езикът и ритъмът в тях се доближават най-много до поезията. И всъщност това правя винаги – каквото и да пиша, тръгвам от поезията, търся този ритъм, това звучене, музиката. Защо да се въздържам да кажа какво мисля в ритъма, който усещам? Освен това още нямам 35 – малко ми е рано да ставам отшелник и аскет, рано ми е да се дистанцирам величаво. Все още съм вътре в живота.

- Чете ли се поезия днес? Някои биха казали, че инста поезията и другите бързи форми в социалните мрежи допринасят за нейната по-широка популярност. Но не е ли това фейк поезия, поне в голямата си част?

- Тези някои ще са прави – да, в по-голямата си част това не е добра поезия. Но какво от това? Лошата поезия няма да попречи на добрата да се появява и да остава. Аз до ден днешен не разбирам как някой, дето пише глупости, ще попречи на някой талантлив да пише талантливо. Какво, ще му бутне химикалката ли? Нека глупостите се пишат, времето ще отсее каквото трябва – това му е работата. С повечето неща е така, светът не изобилства от гениални образци. Повечето спортисти не са шампиони, повечето комедии не са смешни и повечето картини не са шедьоври – някои изобразяват тръбопроводи, какво да се прави. Мен книгите на Венета Райкова няма да ме спрат да чета Яворов.

Наистина, случва се да има незаслужено забравени книги и автори. Но няма незаслужено запомнени.

- Според ваши думи поезията предава новини от миналото. Кои вести от миналото е важно да не пропускаме и коя е нейната „непрестанна новина“, която не губи актуалност?

- Можем да се обърнем към миналото и да видим кое остава наистина? Кое е трайното? Това са историите, които разказваме. Те ни помагат да различаваме добро от зло, красиво от грозно. Те няма да ни спасят, но ще осмислят това странно нещо, в което всички сме заварени.

Животът е травматично преживяване – от самата ти поява на света до напускането му. Такъв е и с пандемия, и без пандемия. Изобщо не е случайно, че личностният идеал на цялата Западна цивилизация е човек, който е обвинен несправедливо и е разпънат на кръст. Има страдание в света, болка от самия живот – как се оправяме с това? Говорим си. Разказваме си истории. Създаваме добри неща, красиви неща. Обичаме. Това е непрестанната новина.