Толкова снегове видях и през новия век, а едва мизерният снежец от миналата седмица ме затопли със спомена за странния и неуловим в пространствата Маргарит Паунов, познат от далечните години, когато преживявахме и най-непостижимите си надежди като вече сбъднати и момчешките ни илюзии не бяха ни още изоставили (както по-късно стана), вероятно разочаровани от нас. Избягвах този спомен, защото бе двусмислен и донякъде унизителен – жестът на приятеля ми бе искрен и спонтанен, по-скоро затрогващ жест беше, но и досега изпитвам неловкост, дори в момента, когато най-после решавам да го разкажа.

Срещнахме се, както обикновено ставаше с мен, в писателския център на София, на площад "Славейков". Между капчуците и трамвая снегът се топеше стремително, попътно бях нагазил в няколко локви, обувките ми изглеждаха като пред разпадане и той се вторачи в тях. „Кой номер носиш?” – попита вместо поздрав. Днес никога не бих уважил такъв въпрос, най-малкото щях да се позова на забраните за личните данни. Но тогава машинално му дадох номера – изненадата, че го виждам, си свърши работата. Отидохме в някогашната „Видинска среща”, тогава бе все още кръчма, не помня вече с какво име, но не беше чак толкова променена поне в едно отношение – имаше пелин. Зарадвахме се и двамата. Марго повече. Разказа ми нещо от живота си, не бяхме се виждали поне десетилетие.

Запознахме се през една ваканция в Чифлика, селце под изворите на Бели Осъм. Днес е популярен курорт, а тогава имаше ученически лагери. Майка ми през лятото я пращаха готвачка на децата и аз бях отишъл да я видя. Хареса ми, поостанах в една къща край реката. В съседната някой свиреше на кларинет – по цял ден. Хазяинът добродушно мърмореше: „Тоя Марго с тая карнела ще ни опразни курорта.” Вечер Марго прибираше карнелата и двамата излизахме из селото. Курортистките го заглеждаха, но той се държеше „Аз, викаше, от жени съм избягал, трябва да уча за изпити.” Беше софиянче, завършваше лесоинженерство, но изненадващо решил да се премести в консерваторията. Това, с карнелата, бе и ученето му за приемни изпити. В София комшиите протестирали, та беше дошъл при леля си да се готви.

Бе веселяк, сладкодумец, както в онова време казваха „компаньон”.

Но моята седмица в Чифлика свърши, а после се виждахме все в неуречен ден, все някъде по път, по неразгадаеми прищевки на случая. Имах го за странна птица, думата „птица” бе по-съществената тук. Сякаш наистина прелиташе отнякъде и сякаш нищо не го задържаше на място. Засичах го да свири в различни ресторанти, софийски и не само, а през лятото по морето, обкръжен от германки. Веднъж, на площада в Сливен, военен оркестър свиреше валсове за гражданството и в този оркестър Марго, с бяла риза сред всичките униформи, надуваше карнелата. Някакъв музикант имал неотложна работа и той приел да го замести. На гробищата в "Орландовци" го срещнах да предвожда погребение и да го озвучава с траурни мелодии – сам. Знам поне два оркестъра за „лека музика” от онова време, в които участваше – помня го на сцената. Виждал съм го по „Руски” под ръка с корифея на кларинета Димитър Ганев, прочутия диригент на „Балкантон”. Изрядко получавах картички – работеше на фериботи в Балтийско море, в заведения из Полша, ГДР, цялата Скандинавия. Но имах чувството, че присъстваше едновременно там и тук.

Рядко научавах по нещо за живота му, обикновено когато оформяше някой труден развод. Веднъж ме запозна с рядко красива жена, прехапах устни, а той ме успокои: „Сестра ми.” Тогава в бившата „Видинска среща” ми каза, че се е установил във Финландия, свири в добър оркестър и преподава. Визитната му картичка имаше едно „проф.” Заминавал на другия ден, ако се върне някога, ще се обади....

Самата случка, с която започнах, се разигра вече в негово отсъствие

Получих колет от чужбина, град Турку, г-н Margarit Paunow. В кутията – чифт високи зимни обувки от известна марка. Стъписах се, гняв ме завладя. Стори ми се милостиня от един задоволен човек. Бях горд със себе си, че в трудни години, отново в черен списък, успявах да се справям с живота. А той бе плъзнал поглед и бе преценил, че съм просто един нуждаещ се българин. И бе действал според усмотрението си на сит европеец. Стори ми се крайно нелюбезно. Ама извънредно нелюбезно! Не можех и да помисля да обуя този подарък, това беше ясно. И все пак ми домъчня. За успокоение, разгледах внимателно собствените си обувки. Нищо им нямаше, какво не им бе харесал тоя Марго...

Тогава си спомних, че в снеговете срещнах поета П.Ст. Беше обут със сандали върху дебели вълнени чорапи. Такива бяха времената – шокира ме това, но не ме изненада. Завъртях телефона да се осведомя какъв номер носи. Удиви се: случило ли се е нещо? Не посмях да попитам. „Нищо – рекох, – сънувах те нощес, та да видя всичко ли е наред...”

И отново се ядосах. Компромисът с П. отпадна. Нямах избор, трябваше да върна колета. От пощата ме препратиха в митницата. Там се чудеха: обувки и дрехи идваха от Европа, не обратното. „Малки ли са, няма ли кой да ги носи?” – попита митничарката. Подозрението си оставаше, носиха ги на рентген ли, на скенер ли, накрая ги запечатаха и си тръгнах с квитанцията. И още там, на излизане от митницата, разбрах, че съм изгубил приятеля си...

За какво разказвам това?

Времето, а може би и писателският ми инстинкт ми откриха, че нашите грешки и гафове, нашите угризения и горчивите ни равносметки също имат стойност в житейския път. И най-вече – право на следа. Когато ги споделяме и изповядваме, ние поне донякъде възстановяваме своята собствена цена, а понякога и намираме изкупление – ако все още има пред кого. Печалното е, че подобни признания идват обикновено в годините на жесток цайтнот и нашите прошки или съжаления увисват в пространството – адресите, на които ги изпращаме, често са вече невалидни.

Така се случи с адреса на Марго. Веднъж, след много време, му пратих картичка за Коледа. Ей, така – уж нищо не се е случвало. Финландската поща я върна, получателят не живее там. Тези редове днес също са нещо като пощенска картичка. Обикнах да слушам кларинет, изрових мелодии на Акър Билк и лете, когато балконската врата е отворена, съседът, който разхожда в карето между блоковете неврастеничен пекинез, ми прави комплименти: „Синът ти ли свири ? Много е добър.” Съседът трябва да е малко глух, освен това със сигурност забравя.

А после и Акър Билк почина...